— Зъбите ти ще се пукнат впрочем… — извика Алкистос.
Действително водата беше ледена. След малко те стигнаха на височината.
Полето беше истинска приказка…
Над селцата бавно се носеха изпарения. Всичко изглеждаше фантастично като мираж. Една сребърна линия прерязваше полето като лъскав нож.
— Ето… — рече Кицос. — Реката. Оттук извира.
Сребърната линия се проточваше надолу и се губеше сред първите къщи на града… И в една синкава къщичка с червени капаци на прозорците, в която се носеше най-благоуханният дъх в града.
— Как се казва? — запита Кицос.
— Кой?… Дъхът ли? Аграмбели!
— Не. Градът.
— А… градът ли? Градът, Кицос, се казва…
— Какво? Да не би и той да се казва Аграмбели? Ха… ха… ха…
— Може, Кицос… Може… Може…
(обратно)Глава четвърта
Есен в планината. Когато е есен, няма планина. Мъглата я заличава. Протягаш ръката си и половината от нея изчезва. Всичко е овлажнено, отвсякъде капят малки тежки сълзи. Душата на Мельос е потисната. Отникъде не повява ни лъх, за да вдигне този саван.
Той не си спомня да е виждал някъде толкова скреж. Седи мълчалив в конака си като човек, откъснат от света, като самотен корабокрушенец върху блуждаеща лодка.
Мельос няма желание за нищо; в колибата е тъмно. Опита се да запали лампата, но на светло той почувствува още по-тежко самотата си и духна пламъка. Колко е часът? Той знае с положителност, че е неделя, но за да знае часа, трябва да има часовник… Един съсед има часовник и Мельос може да отиде при него да го запита, но се страхува да не би съседът му да каже, че е рано, защото ще се отчае още повече.
Отвън се чуват стъпки. Земята се е размекнала и стъпките се чуват по-глухо.
— Ееее!… Как сме тук с мъглата! — чу се отвън басовият глас на Кицос. (Това се казва приятел!…)
— Ела, Кицос.
Кицос отвори шумно вратата и влезе с тежки стъпки вътре.
— Тежко ти се вижда, а? Не си свикнал, затова! Утре сутринта впрочем ще свикнеш. И после… още някой и друг ден и ще свършиш и ще си вървиш.
— Ами как ще намеря пътя, за да сляза, Кицос?
— Не се страхувай. Мулетата ще го намерят сами.
Той извади кърпа и избърса влагата от лицето си.
— Ох! Без огън ли стоиш? Ще се схванеш. Виждал ли си как гегата гледа надолу като заклана овца? Така ще станеш.
— Нищо, нищо…
— А бре, няма да те оставя да станеш зян, не. Ще ти донеса дърва.
Мельос не се противопостави. Искаше му се огънец. Както щеш го кажи, но в такива мигове все вдъхва бодрост. Той отново запали лампата си. Сега му се стори, че тя свети по-силно. Отвън отново се чуха стъпки. Този път не бяха на Кицос. Едно момче му донесе пита. Трябва да е станало вече обед.
Чуха се и други стъпки. Тежки, неравномерни. Това беше Кицос с дървата си. Строполи ги на пръстения под и си съблече сакото.
— Сега ще видиш впрочем какъв огън ще запалим впрочем. Довечера ще видиш впрочем джумбуш… Ще нападнат значи „проклетниците“… нали разбираш?
— Какво е пък това „проклетниците“?
— Вълците…
— Оле… Я кажи, Алкистос… ядат ли хора?
— Че защо хора? Да не би да са се свършили агнетата? Ехе-е-е!… Не пасат трева те! Овчарите впрочем носят със себе си карабинки. Освен това и огъня впрочем не оставят. Вълците се плашат от огън. Ехеее! Добре сме ги научили тези неща.
— Истина ли е, Кицос, че вълците вървят на глутници?
— Че разбира се! Какво мислиш, че е лъжа ли?
— А защо? От страх ли?
— Ой, майчице… Не. Понеже „ограбват“, затова. По-добре да не попаднеш на тях тогава. Ще те разкъсат.
След малко огънят се разгоря. Пат… пат… взеха да пращят дървета.
— Знаеш ли защо пука огънят така? — запита го Кицос.
— Не.
— Ха! Иска кестени!… Почакай, ей сега ще дойда.
Облече си сакото и излезе. След малко пристигна с пълни джобове. Опразни ги и почна да захапва един по един кестените и да ги мята в огъня. Ако не ги захапеш, ще ти проглушат ушите с пукотевицата си.
След малко съвсем развързаха приказките. Алкистос не приличаше никак на другите от своя еснаф — подли, мнителни, вода под рогозка… Никога не приемаха думата ти така, както им я казваше. Душеха я, пресяваха я, опитваха я с език. Кицос беше доверчив човек. Те отново подхванаха разговора си.
— Та да знаеш… — продължи Алкистос — ако само те разкъсат, злото не е голямо.
— Нима има и по-голямо зло?
— Дали има, казва?… Повечето от вълците са бесни. И ако само те ухапят, оплачи ме, майко! Спомням си по-миналата година впрочем, като ухапаха впрочем Христос Гавоянис. Събудил се една сутрин впрочем и щял да изяде впрочем пеленачето си в люлката… Остави…
— Е, какво станало после?
— После го хванаха, заведоха го ето тук наблизо и го вързаха с въже за едно дърво. Цяла нощ лаеше. Сутринта, като отидоха да го видят, беше вече изял месата си. И още продължаваше да лае…