По едно време очилата на Кальондзи блеснаха на слънцето. Мельос забеляза как тя подръпна за престилката една от ученичките. Едно пламнало лице се мярна за миг, погледна с такива едни светнали очи… и изчезна зад навеса. То беше изпълнено с щастие и уплаха. Сякаш дрехите й се бяха подпалили. „Автомобилчето“ се спря и го загледа: „Виждаш ли я? Луда е от любов. Затова не знае какво прави и къде отива.“
Звънецът удари. Той удари малко по-силно от миналата година. Но ясно беше, че познаваше добре ръцете, които го държаха, и че старо приятелство го свързваше с тях.
Гласът на звънеца трепереше, сякаш зъзнеше… но канеше децата с любов. Мельос седна на чина си и зачака. В стаята влязоха момчетата. Беше рано още, имаше време. Удари вторият звънец. И веднага музиката на токчетата изпълни коридора. След малко две-три мушици затулиха вратата. След това на вратата се изправи „автомобила“ и зад нея — о, мили и прекрасни, боже! — класът се заля в светлина! На вратата се появи Аграмбели.
(обратно)Глава шеста
Живот, изпълнен с пролет и безкрайни лудории. И нощи — с бляскави мечти. Училището пее като двуетажен кафез. Настъпва есента, но никой не я усеща. Ветрецът, който ще стане северняк, е още пеленаче. Той се носи над тревата, която още не е увехнала. През тази година няма да се зазими… Стига ти да пожелаеш това, Аграмбели. Всичко ще бъде, както сърцето ти пожелае. Стига да поискаш това. Само ако поискаш, и реката — същата тази река, която зиме беснее и реве като змей — е готова да обвие като небесносиня панделка косите на града. Само ако поискаш това. И всичко ще стане весело. Само Дакридзикос е тъжен. Дакридзикос е пораснал още повече и сакото, което той носи още от по-миналата година, е сякаш един протест. Мельос го поглежда и радостта му изчезва. Лицето на главатаря е кисело и напрегнато. Той мълчи и гледа студено света. Няма настроение дори да плюе, нещо, което толкова много обичаше да прави. Седи на чина си, изпълнен с черни мисли. Прилича на петле, пренощувало на открито под дъжда. И другите „перси“ седят също намусени, като виждат лошото настроение на своя цар.
На Мельос му стана мъчно. Сега, когато Аграмбели се усмихваше, никой не трябваше да е намусен. Ето дори и облаците се разпръснаха. Торис… как можеш да издържиш пред такава нежна светлина? Аграмбели се смее… Като порасне, той ще напише една книга, която ще нарече: „Аграмбели се смее…“
Дакридзикос обаче става още по-мрачен. Някакви черни птици летят в главата му.
През междучасието Мельос отиде при адютанта и го дръпна настрани. Хамоляс го погледна подозрително.
— Слушай… — каза му Мельос.
— Чувам… Какво казах? Ако искам, няма да чувам! Сега си вирнал нос чак до камбанарията! Как се унижаваш да говориш с нас, гаменарията, бе? Но… ха-ха! Свършено с вирнатия ти нос… Хе-е!… Видя ли оня хубавец, дето седи на първия чин?
— Кого?
— Не се преструвай, че не разбираш, защото не ти прилича… Кого пък пита? Атинянина, бе, оня с къдравите коси, о когото се лепнаха като пеперуди очите на тези…
— Е, какво?
— Е, какво ли… Почакай и ще видиш. Знаеш ли какви съчинения пише той? Ще те сложи под подметката си, бе, и ще те смачка… Ха-ха! Искаше да се представиш за коч водач в класа ни, а? Е, хайде сега. Контолеон ще ти оправи носа…
— Контолеон ли се казва?
— Ами че… как се казва… Малко късно си намери ти майстора, но го намери с пискюл. Сега ще дойдеш да хленчиш да те приемем в бандата. Но на̀ да те вземем… Торис не иска да те види дори. Като те погледне, и му се повръща.
Мельос погледна Хамоляс с любов.
— Не е прав. Нищо не съм му направил. Завчера му подадох ръка, а той плю на нея. Ако не станахме приятели, какво съм аз виновен?
— А, бе, лъжльо! А, бе, ние сами не ти ли предложихме да влезеш в бандата ни, а ти не пожела да се унижиш?
— В бандата няма да вляза. Но не казах, че не искам да ви бъда приятел.
— Е… да речем, че станеш… Какво ще спечелиш от това? А, бе, я ми кажи, върви ли риба да прави приятелство със заек? Ти си от примерните момчета…
— Мери си думите…
— Да не ме биеш нещо?…
— Не знам какво ще направя, но мери си думите. Не дойдох да се карам с тебе. Нещо се е случило на Торис и дойдох да те питам. Да не би да е болен?
— Не.
— А какво му има?
— Каквото иска, това има. Да не би да си станал и лекар? Каквото му има, негово си е.