Мельос се пръскаше от яд, че не може да укроти този „перс“. Затова почна да му говори още по-любезно.
— Слушай… — каза му той братски.
— Слушам… Не е нужно да ме дърпаш за сакото! Да не съм глух? Чувам.
— Стаматис…
— Я виж ти… Сега почна да ми вика и Стаматис. Досега ме разсипа с „Хамоляс“, а сега „Стаматис“!… Какво искаш, бе? Казвай. Слушам.
— Най-напред обаче искам да си подадем ръце.
— Глупости… За какво са ти дотрябвали сега тези лигавщини? Ако искаш да кажеш нещо, кажи го като мъж. За какво са ти тези подмазвания?
— Настоявам… — рече Мельос с протегната ръка.
— Уф!… Е, добре де! Ето подавам ти я! Ти изглежда си се заел да ме скараш с главатаря. Знаеш ли как ще ме накастри, ако ме види? Отвращава се от подобни гевезлъци… Нали го знаеш. Хайде да свършваме, докато не ни е забелязал. Свърши ли? Казвай сега!
Мельос го хвана под ръка. „Персът“ се ядоса, но не си дръпна ръката.
— Той никога не е бил така… — каза му Мельос. — Не рита вече камъни, не псува. Нито пък плюе.
— Да, виждам го… — рече натъжен Хамоляс. — И аз виждам, че става нещо с него… Не съм кьорав я? Но нищо не казва.
— Запита ли го?
— Оха-а-а!… А, бе, Кадрас, не го ли знаеш какъв е? Казва ли ти нещо, ако сам не поиска да каже?
— Като не го питаш, защо искаш да ти каже? Така ли, без никакъв повод, ще те извика и ще ти каже: „Хей, Хамоляс, слушай това и това“?
— Да. Ти не го познаваш…
— Добре де, той не ти казва нищо. Но… ти не подозираш ли нещо? Ще ми кажеш ли?
— Не, нищо…
Мельос се замисли. Потърси с поглед главатаря. Видя го седнал на един камък да гледа унесено някъде.
— Аз мисля, Стаматис, да направиш за пръв път един опит. Да отидеш да го запиташ.
— Ти, изглежда, днес си решил да ме вкараш в някоя беля. Виждам го. Но няма да ти разваля хатъра. Ще отида, та каквото ще да стане.
— Каквото и да стане, все по-добре ще е от нищото.
— Добре. Отивам.
Главатарят видя, че адютантът му се приближи към него, но не помръдна и окото си дори.
— Кодошът му неден — рече Хамоляс.
Главатарят подигна очи.
— Ето той… добре, де, не се ли досещаш?
Погледът на главатаря запита „кой“.
— Кадрас. Какво му е хрумнало? Обхванало го е сега състрадание.
— Какво става, бе? — запитаха отново очите на главатаря.
— Тревожи се за тебе. Я го остави, бе, Торис. Какво общо имаме ние с тях? Нали е така?
Главатарят сви езика си и го захапа.
— Мутра… — продължи Хамоляс. — Виж го ти, келеш такъв! Самият аз дори не зная нищо, а той иска да узнае причината! Но си получи заслуженото и млъкна… „А, бе, щом като той, му казвам, на мен не казва нищо, та на тебе ли ще каже, бе, мръсник!“ Нали добре му казах?
— Краставици… — рече главатарят и се изплю.
Хамоляс полудя от радост. От толкова дни насам главатарят му не беше плюл.
— Нищо… — казах му. — Нищо му няма на Торис. Ако имаше нещо, той веднага щеше да го каже на мене. Нямаше така да ме остави. Нали добре му казах, а, Торис? Че разбира се… какво… така ли щеше да ме оставиш? Право ли казвам?
— Пукни… — рече навъсено главатарят и се сви още по-дълбоко в сакото си.
То беше късо, много късо и закърпено. Дългите му ръце висяха голи навън. Горкият главатар… колко жалко изглеждаше сакото му…
— Я ми кажи, бе, Торис?… Какво ти е? Какво ти е?
Главатарят вдигна поглед — той беше зъл и измъчен.
— Бабината ти трънкина ми е! — каза му той и отново се сви в сакото си.
Хамоляс отиде при Мельос.
— Нали ти казах… — рече му той. — Но ти още рано сутрин търсеше ругатни.
— Е, какво ти каза.
— И ти ли искаш да го чуеш? Слушай тогава! „Бабината ти трънкина ми е!“ — отговори ми той. Аз си знаех, но нали и ти искаше да знаеш. Е, доволен ли си сега?
Мельос се обърна и погледна Дакридзикос. Той седеше на камъка като някое поругано величие на стъпалата на двореца си.
— Трябва да се подхване с добро… — рече Мельос.
— Да, но мене пращаш! Хайде върви ти, де! Защо не отиваш ти?
— Ще отида.
Хамоляс се вдърви от учудване.
— Виж го ти, той ще върви… — рече през зъби.
— Не „да отида ли“, а ще отида!
— Отивай.
Мельос не му мисли много. С две крачки се намери пред главатаря.
— Торис! — каза му той. — Не зная какво ще направиш? Както искаш ме наречи, но не мога да те гледам така. Ако нещо съм те засегнал, вземам си думата обратно. Ако ли пък си болен, да вървя за лекар. Ако пък имаш нещо друго, кажи го, та да се помъчим всички заедно да го поправим. Все нещо ще направим. Чуваш ли?… Чуваш ли ме, Торис? Торис, слушай… макар че никога досега не съм ти го казвал. Аз те смятам за мой приятел. Макар че не съм в бандата. Какво значение има, че не съм в бандата? Освен това… защо я наричате банда? Вие не сте бандити. Вие сте добри момчета. Нищо, че сте малко слаби в ученето. Нима другите, „галените“, не са и те? Значи… тъй, Торис, аз съм ти приятел и трябва да ми повярваш. Ако искаш, сега можеш да ме напсуваш. Но аз ще съм ти пак приятел. Е, ще ми кажеш ли сега?