Мельос млъкна. Главатарят не се и помръдна. Беше пъхнал глава в ръцете си и стоеше безмълвен. Приличаше на статуя на някой „перс“, вкаменил се в момента, когато е псувал и зъзнел.
— Ще ми кажеш ли, Торис?
Статуята се помръдна.
— Върви по дяволите, бе!… — рече той, без да дигне глава, и пак млъкна.
Мельос погледна към тополите. Полата на Аграмбели се вееше като синьо знаменце.
— Торис! — извика развълнувано Кадрас.
Дакридзикос се изправи като хипнотизиран и тръгна бавно, спокойно… излезе от двора на училището и навлезе в улицата. Вървеше тежко, приведен… като че ли беше съвсем сам на света.
Под тополата Аграмбели продължаваше да залива с блясъка си този свят, който сигурно му изглеждаше сив и безрадостен като някоя страна, отнесена и потопена в тъмни глъбини. Аграмбели…
Звънецът удари. Мельос не отиде на чина си. Той седна до Хамоляс на мястото на отсъствуващия главатар. Не си казаха нищо. Всичко беше тъжно. След малко влезе Карумбалос.
— Е-е!… — рече той и посочи с пръст чина им. — Къде е уважаемият владетел?
Мельос кипна.
— Ученикът Христидис… — рече той — заболя внезапно и си отиде.
— Тъй ли? А ваше превъзходителство какво търси там? Веднага се върни на мястото си!
Мельос преглътна с големи усилия отговора, който дойде на езика му като стрела.
— Добре… — рече той. — Връщам се.
След това Карумбалос се усмихна приятелски на един ученик, който седеше на първия чин.
— Как сме?
— Благодаря… Добре… — отговори ученикът Контолеон.
— Приятно ли беше лятото в столицата?
— Много приятно. Благодаря.
Мельос го погледна. Хамоляс имаше право. Контолеон беше истински красавец и беше станал още по-хубав от миналата година. А носеше и такива дрехи… Мельос погледна момичетата. Очите им бяха приковани върху атинянина. Тази година всички бяха полудели по него. Дори и „автомобила“ беше насочил фаровете си нататък. Ами Аграмбели! Как се държеше тя? Той не смееше да погледне. Ако и тя го гледаше така, Мельос щеше да умре. Трябваше обаче да узнае това, ако ще светът да пропадне: трябваше да узнае това! И то още сега! Затвори очи и извърна лице към нея. И ги отвори изведнъж. Бездна… Сладките, безкрайно любимите очи гледаха също нататък. Как ще свърши сега този час? Кой ще изтегли часа и него от бездната, в която се бяха сгромолясали? Горчилка изпълни устата му. И тя ли значи? Че тогава какво е любовта? Муха, която вятърът отнася, където си пожелае? Или някакво пощуряло насекомо, което каца и върху цветя, и върху рани, и върху кал? Любовта… за него беше гибел. И плач, който не искаше да се излее. И ругатня, която не искаше да изскочи. Кой можеше да го убеди, че имаше грешка? Че Аграмбели не гледаше нататък? Той вече никога нямаше да я погледне, никога нямаше да й обърне внимание! Никога нямаше да й каже ни дума!
Няма да мине никога край дома й. Нито ще се усмихне отново на реката, която тече край вратата й. Ясно видя всичко. Улови я точно в момента, когато тя гледаше красавеца. Очите й бяха мили, както когато поглеждаше самия него. Че какво толкова имаше най-после този столичанин, та обърка умовете на всички момичета? Мельос се извърна и го погледна. Да, той беше много добре сложен. Как не беше забелязал това нещо още в първия момент? Дрехите му бяха ушити от най-хубав плат. Имаха право тези кози, но от къде на къде пък и тя? Беше вече, така да се каже, женена! Отде накъде ще гледа другиго? Че Мельос за какво беше тук? За да я гледа, когато тя гледа другиго ли? А, не! Той не беше от тия, които могат да бъдат отритнати така лесно! Ще я накара да се разкае горчиво за злото, което му направи. Ще я накара да страда. Не! Не може да се обиждат така сърцата. Щеше да види тя…
Хубавецът се извърна отново и я погледна. Мельос захапа дъската на чина си, за да не се обърне да види. Сякаш зад гърба му имаше някакъв нож, който щеше да се забие в него, щом се извърне. Убиецо! Часът минаваше бавно. Мельос искаше да се мръкне по-скоро, за да избяга в къщи и да се завие презглава…
Не искаше да има очи. Искаше да отиде да изскубне всички цветя, които носеха нейното име. Да изтръгне даже и езика си, който беше произнасял толкова пъти това име. Звънецът удари. Той излезе измежду първите. Друг път я чакаше да мине край него, да го докосне с престилката си, с дъха си… да му подхвърли някоя плаха дума, някой опияняващ поглед. Сега той излезе пръв, без да погледне назад. Слезе по стълбите, сякаш го гонеха. Искаше да намери някое тъмно място и да се свре в него, да не вижда нищо и никой да не го вижда. Изтича в мазето. Старецът поправяше нещо, приведен на прозореца. Не го усети, като влезе; продължаваше работата си, като тананикаше някаква песен или псувня, във всеки случай бръщолевеше си нещо, което приличаше и на песен, и на псувня и не беше нито едното, нито другото.