По едно време привърши работата си и се обърна. И едва тогава забеляза Мельос да седи в най-тъмния ъгъл на мазето. Той приличаше на угаснала свещ в мрачна черква. Старецът отиде при него, като влачеше крака, и го докосна.
— Маларията ли?… — запита го той.
Мельос не му отговори нищо. И старецът разбра, че не е това. Помисли да го запита отново, но се отказа. Беше разбрал вече.
— Жените… Знаеш ли защо бог е дал дълги коси на жените? За да се давят сами. Но никоя не се е удавила досега. Направиха от косите си въжета и с тях ту те възнасят, ту те смъкват надолу… ту в рая, ту в пъкъла. Заряза ли те?
Мельос не каза нищо. Нито пък чу добре, какво го питаха.
— Добре. Нищо няма да ти кажа… — продължи старецът. — Ако щеш, онемей, ако щеш, разплачи се… но чуй и от мене една истина. Ти сам притежаваш лекарството. Покажи се твърд! Презри я! Това му е лекарството… Ще отида сега да хвърля един поглед на стълбището. Струва ми се, че онези дяволи горе нещо готвят.
Старецът се измъкна навън, влачейки краката си като пречупени.
— Затворен кръг… — бъбреше си той. — Всичко стана затворен кръг… Зарежи!
Горе коридорът шумеше, сякаш пържеха нещо.
— Виж ти!… — продължаваше той да си бъбри. — Това не е училище. Това е хавра юдейска! Свършено, това е…
(обратно)Глава седма
Докато в сърцето на Мельос ставаше всичко това, училището вървеше по своя път. „Всичко вървеше добре“ — както казваше попът. Животът нямаше да спре да диша, за да чуе как тупти измаменото сърце на едно момче. И да се приказва само за това. Ако на света нямаше безсърдечие, нямаше да има и живот. Животът трябва да се преструва на глух, ако иска да продължи своя път. Иначе… ако се спира ту тук, за да ободри някого, ту там, за да изрази съчувствие към другиго, няма да е живот, а някаква оплаквачка.
И тъй животът минаваше, бъбрейки като унесена монахиня, която безспирно реди молитвите си.
Времето почна да скрибуца. Зимата настъпваше и дивите гъски крещяха като клюкарки. Скоро ловците щяха да почнат да излизат нощем и да улучват по три на всеки изстрел. И тъй зимата настъпваше. Нека си настъпва. В сърцето на Мельос времето беше станало мрачно, още преди да настъпи зимата. Сърцето му беше заключено… тежък, затворен ковчег.
Стипчиви и блудкави бяха дните. Духът му убит. Напразно кира Матула му „баеше“, за да го излекува. Не беше от уроки — то се виждаше. Еразмо обаче откри причината. „Любовна мъка“ — рече тя и очите й светнаха мило.
— Какво са направили със сърцето ти, момченцето ми? Разкъсаха ли ти го? Зная аз. Никоя друга мъка не е като любовната мъка.
Мельос си запуши ушите. Не искаше даже да чуе тази дума. Любов… Аграмбели… Гледаше само гърба й! И книгите дори не искаше да погледне. Струваха му се като листа, оплюти от мухи.
Един ден той погледна Дакридзикос в очите — божичко!… Нима беше вече толкова болен? Толкова излишен, толкова изпаднал ли изглеждаше, че дори и Дакридзикос го съжаляваше!… Дакридзикос… чиито очи пробождаха като ножове… и чиято уста се изпълваше с храчки, само като го срещнеше…
— А, бе Кадрас… — рече му той — я ми кажи, би ли дошъл да те почерпя куркубини93? Разболя се и оня дръвник Куркулос и ме е хванал съклет. Няма да откажеш, нали?
Хамоляс дръпна Мельос за ръкава.
— Торис черпи… — рече той. — Продал е чекръка на майка си.
— С откраднати пари!… Не, няма да дойда.
— Хапльо! — нахвърли му се Хамоляс. — Научил си една песен и все нея ми пееш… Кога е бил крадец Торис? Не, кажи, де, сега! Няма да те оставя да ми ги извърташ!
— Не го закачай… — рече главатарят. — Той не искаше това да каже. Нали е така, бе, Кадрас?
— Да… така е… — рече смаян Мельос.
— Ще дойдеш ли значи?
— Ще дойда… нищо не ми се яде… но ще дойда.
— Сладки са!
— За куркубините няма да дойда… Но за компания ще дойда.
— Рекох и аз веднъж да те почерпя… Защо ми разваляш хатъра, бе, Кадрас?
— Добре… Да вървим. Ако мога, ще ям. Ако пък не мога… нищо… Ще дойда за компания.
— Сладки са… — повтори сега и Хамоляс и се облиза.
— Да вървим. Ако мога…
— У-у-у-у! Ще можеш! Даже си готов!
Хванаха го и двамата „под ръка“ и тръгнаха най-приятелски, ритайки камъни. Мельос беше като разглобен, не можеше да стои на краката си.