— Обидила ли те е? — запита намусено главатарят.
— Не.
— Е, тогава защо ще й направиш това нещо?
— Понеже… Защото…
— Пукни… — рече главатарят. — Нали ти казах: днес искам да си по-различен. С нас е Кадрас.
— Ами тогава ти защо преди малко счупи стъклата на сладкаря, а?
— Това е друго. Засегнаха честта ми. Нали е така, бе, Кадрас?
— Да… — рече Мельос.
— Виждаш ли?
„Почна да се оправя…“ — си каза със задоволство Хамоляс.
След малко те минаха край дома на съученичката си. Никой нямаше желание да нарисува автомобилче на вратата й. Но… след малко самото „автомобилче“ се затече след тях.
— А, бе, Христидис! — извика тя плахо.
Главатарят се поспря.
— Я иди да видиш какво иска тая!… — рече той на адютанта си.
— Ако ме назори, да я почерпя ли с някой плесник?
— Хайде! Върви да видиш какво иска!
— Добре… отивам…
„Автомобила“ го чакаше, като се клатушкаше наляво-надясно.
— А, бе, ти!… — каза тя на Хамоляс, когато той се приближи до нея.
— Какво искаш пак, мари?
— Я ми кажи… Но хайде… хайде… нищо!
— Ще кажеш ли?
— Нищо. Исках да запитам… Дали Кадрас не е сърдит?
— На кого? На тебе ли?… Я виж ти мутра!…
— Аз си зная за мене… Какво има да ми се сърди? Исках да зная дали се сърди на някоя друга?
— Много го е грижа. Че той е горд, мари… Счупена пара не дава за никоя. Знаеш ли колко е горд? Приказвахме му за една, която седи на твоя чин, а той цял час не можеше да се сети за коя става дума!… „А бе, я ми кажете — рече той, — да не би да искате да кажете за една… която се казва Стамири? Струва ми се, че се казва Аграмбели? Наистина какво става с нея?“ Та на мене ли ще ми разправяш за Кадрас?
— Жалко… — рече „Автомобила“.
— Жалко, не жалко, какво да те правя. Такъв си е той. Не гледай, че ходи с нас. Ние сме приятели с него, затова.
Фасонът на „Автомобила“ се смачка като при катастрофа.
— Жалко… — каза тя глупаво. — А трябваше да му предам нещо.
— А… това е друго. Можеш да го предадеш на мене.
— Но… ще стигне ли до неговите ръце?
— Я виж ти! Е, какво, та няма да си играем? Я го дай тук!
— Да не го загубиш, че те убивам!
— Ти ли? Аман, съжали ме… Хайде, мари! Я го дай тук! Нали е за Кадрас? Дай го!
— Да, но… чакам отговор.
— Кога? Сега ли?
— Да…
— Уф!…
— Не че ни е грижа за него… Кой, нас ли да ни е грижа? Хайде холан!
— Добре, добре… стига. Познавам те като лигите си. Та като не ви е грижа, мари, защо настоявате за отговор, и то веднага? А?
— Ами ето… тъй. Щом като веднъж го срещнах… казах си: „А, бе, защо да не получа и отговора?“
Хамоляс я погледна с отвращение.
— Чакай, мари!… Я ми кажи… Ти за атинянина ли смяташ Кадрас? Че той е бандит, мари! Ако искаш да сме добре, върви кажи на приятелката си, че „не сме съгласни“.
— Жалко, бе, Хамоляс… А аз те смятах за добро момче.
— Кого? Мене ли?
— Че кого?
— Ниц, де… на друг разправяй това! Такива не ни минават. Ти, мари, не ме ли наричаше миналата година гамен?
— Аз ли? Да ослепея! Аз — гамен? Тебе? Тъкмо тебе… дето си от всички най… най-доблестният!
— Я виж ти! Че какво съм ти аз, ма, та да не ме наречеш така?
— Какво си ми ли? Ето… Уф! Ще вземеш ли сега писмото?
— Ще го взема, но не съм виждал по-подъл „автомобил“ от тебе!
— Гаменария!…
— Бой ли искаш да отнесеш сега?
— Ей, Христидис… той ме бие!
— Остави я, бе! — извика строго главатарят. — Глезльовци ли сме станали, та да бием „гъските“? Хайде, мари, свършвай си работата и се махай!
Кальондзи извади от джоба си писмото и му го даде.
— Гледай да не го загубиш… На ръка го дай. А отговора чакам тук.
— Нареди ни…
Хамоляс взе писмото, поразгледа го оттук-оттам… помириса го и го предаде на Мельос.
— Взимай го, бе… и влез в някоя врата да го прочетеш. Оная разправя, че ще чака отговор. Нека чака.
Мельос се отдръпна малко настрани и отвори писмото. Пръстите му трепереха… и сърцето му затуптя, сякаш се изкачваше на планина.
„Защо не искаш вече да ме погледнеш? Какво ти направих? Аз седя винаги на чина си и чакам да ме погледнеш. Не зная какво да мисля. Да не би да съм те обидила с нещо, без да съм искала? Много ми е тежко, че те загубих. Каквото и да стане, ние ще си останем добри приятели. Нали си съгласен? Кога ще мога да чета отново прекрасните ти писма? Никога няма да ги забравя. Когато се омъжа, ще ги сложа на иконостаса. Най-добрата ти приятелка: Аграмбели“.
Мельос смачка ядосано писмото в шепата си и продължи да стои мълчаливо. Очите му следяха някакви облаци, които се скитаха на воля по небето. Колко мръсно беше то — небето!… Сякаш някакъв варварски крак беше стъпил в локва и го бе окалял.