„Бандитите“ забелязаха в какво състояние е приятелят им и се приближиха към него.
— Какво става, бе, Кадрас? — запита го обезпокоен Хамоляс.
Мельос дори не помръдна.
— Я го запитай ти, бе, Торис… — рече след това адютантът на главатаря си. — Не иска да каже на мене.
Дакридзикос пристъпи тежко и официално.
— Какво съдържа това мръсно писмо, бе, та си тъй?…
Мельос се беше вкаменил.
— От нея ли е? — запита главатарят.
Мельос пусна писмото на земята. След това го стъпка. Хамоляс се приближи до падналото писмо и се изплю върху него. След това се наведе и взе един камък.
— Хайде, мари! — извика той на Кальондзи. — Я се махай по дяволите! Я се пръждосвай, че главата ти ще разбия. Хайде, мари!
„Автомобила“ стоеше като замислена кукумявка.
— Още ли стоиш, мари!… Ще ти накълцам главата. Не чуваш ли?
— Нека Кадрас ми каже да си вървя… — рече Кальондзи. — Да си вървя ли, Кадрас?
Мельос я погледна, сякаш я виждаше за пръв път.
— Няма ли да ми дадеш отговор?
— Не!… — извикаха всички.
— Жалко…
„Автомобила“ наведе глава и си отиде. Беше изтръпнала и зъзнеше.
Двамата „перси“ се наведоха и погледнаха стъпканото писмо.
— Защо го захрачи, бе? — запита смутено главатарят.
— Та стигат ли му такива малки храчки? За него трябват големи като юмруци!
— От нея ли беше?
— Да. Защо питаш, като знаеш?
Писмото лежеше на земята като победено знаме след битка. Главатарят мълчеше. После въздъхна продължително и хвана Мельос през рамо. „Да вървим“ — каза му той. „Хайде, бе!“ — рече след това и на адютанта си.
Всички минаха над писмото и го стъпкаха.
Те вървяха към реката. В главата на Дакридзикос се въртеше непрекъснато една непоносима мисъл. Той се спря пред моста.
— Вие си вървете! — каза им той. — Аз ще остана тук.
— Какво ще правиш? — запита го Хамоляс.
— Каквото искам, бе! Не мога ли да си направя кефа?
— Добре… ще си вървим.
Хамоляс дръпна Мельос и двамата тръгнаха. Главатарят се върна обратно. Писъмцето го чакаше в калта натъжено и безпомощно.
— Мръсница! — извика Торис и почна да го тъпче, стенейки. — Мръсница!… Мръсница!…
След това се облегна на една стена и го загледа с мъка. Но сетне се приближи към него и се наведе да го вземе. Хвана го внимателно, сякаш хващаше някаква ранена птица, пъхна го в пазвата си… и тръгна към реката. Отиде на моста, покатери се на перилата и оброни глава.
— Мръсница!… — произнасяше отново той с копнеж и болка. — Мръсница!… Мръсница!…
Очите му ронеха в реката най-горещите и горчиви сълзи през нерадостния му живот…
(обратно)Глава осма
Това, което сполетя Мельос, беше по-силно и от свършека на света. Животът беше пълен с утешения, но липсваше само едно утешение. Тъкмо онова, което можеше да ободри душата на едно преждевременно зряло дете. Преждевременно зряло по ум, но не и на години… като пролетно грозде…
Нещо тежко беше легнало вътре в него и пъшкаше като животно, което са напоили с горчиви билки. Той вървеше към къщи съвсем самичък. По пътя си видя една птичка. Беше кацнала на една ограда и зъзнеше като просяче. По-нататък се сблъска с един свой съученик. Той носеше долнокачествено протъркано сако с разноцветни кръпки…
— Къде отиваш?… — запита го съученикът му.
Мельос се сви и понечи да го отмине. Момчето го погледна тежко.
— Направих ли ти нещо? — запита го то.
— Кой си ти? — каза Мельос без настроение.
Другият се скова и го погледна смутено.
— Сега… и аз не зная вече…
— Познах те. Ти си Сикалос. Ученик от шести клас.
— Сикалос се казвам. Но не съм вече ученик.
— Поради бедност ли?
— Не. Поради подлост. Но ще си отмъстя! Нямам дори трици за ядене… Обаче скъпо ще ми платят!
Мельос го гледаше съчувствено.
— Какво се е случило?
— Добре де! — рече Сикалос смаян. — Ти нищо ли не знаеш? Не живееш ли в този град? Не ходиш ли вече на училище?
— Ходя… но не зная нищо. Нито какво става, нито какво се приказва. Не настоявай. Не мога нищо да ти кажа. По-добре ме остави да си вървя.
— Ти имаш нещо… нещо те измъчва бясно. Но твоето не е нищо. Ако беше те сполетяла моята беда… щеше да тръгнеш направо за водопада.
— Да не са ти… да не са ти уловили нещо?…
— Доизкажи се… доизкажи се…
— Да не са ти уловили нещо… писма?
— Ето че знаеш. Как си узнал това?
— Сега си спомням, че се шушукаше… Нещо за писма се говореше…
— Истина е. Не можех да постъпя другояче. Ако не бях й писал, щях да умра. Ти не разбираш от тези работи, ти си още малък. А пък аз съм дръвник, задето съм седнал да ти ги разправям сега. Всякога, когато почвах да мисля за нея, загубвах представа за света. Ако ме запиташ сега: „Кой е написал тези писма?“ ще ти кажа: „Писалката ми… а не аз“. Но коя ръка, дано изсъхне, държеше перото!