— Любовта… — промърмори унесено Мельос.
— … Бих искал да не разбираш тези неща още от толкова малък — рече му тъжно Сикалос. — Но това, което каза, е истина. Така е, обичах я… толкова много, че и перото ми узна това! Проклето перо!
Мельос го слушаше и му съчувствуваше. Слушаше го и сякаш не Сикалос говореше, а самият той приказваше на себе си.
— Какво е направила с писмата ти?
— Предала ги на Карумбалос. Как иначе са могли да попаднат в неговите ръце?
— Недей казва това. Не си сигурен.
— Твърдя го!
— Ами ако той й ги е взел насила?
Сикалос се позамисли.
— Може… — рече той. — Не зная. После… защо да не му ги е дала самата тя? Защото тя се отвращава от мен и само като ме гледа…
— Ами тогава защо си й писал? — запита го учудено Мельос.
— За да не се самоубия… — отговори отчаяно Сикалос. — Но ми се струва, че и сега няма да се спася. Но и мъртъв дори да ме види, тя няма да се трогне ни най-малко. И това зная… Но въпреки туй не мога да не се самоубия… Но пък и да живея не мога… Кажи ми тогава какво да правя? А и оная с вирнатия нос…
— Но за коя става дума? Аз се обърках.
Сикалос го погледна учудено.
— Впрочем… имаш право, дето казваш, че нищо не си знаял. Иначе щеше да знаеш коя е. Карумбалос го разтръби навсякъде. Мръсникът неден! Не стига, че ме заплюха, че ме изключиха от училището… Но и разтръби всичко… Така принудиха и нея да напусне училището.
— Да, но още не си ми казал коя е.
— Най-хубавата, най…
— Е… добре, това зная.
— Откъде го знаеш?
— Щом като я обичаш!…
Сикалос пъхна пръст в ухото си. Очите му сега изглеждаха още по-отчаяни.
— Обичам я… — рече той. — Тоест… баба ми каза, че я обичам…
— Как? — запита го смаян Мельос и го докосна до слепоочието. — Не го ли почувствува сам, та си чакал баба ти да ти каже това?
— Аз усетих, че нещо става с мене, но откъде да зная, че това е любов? Беше дошла баба ми… Видя ме така като замаян керкенез… запита ме какво имам… И като й обясних, „не се тревожи — каза ми тя. — Любов е и ще ти мине.“ И тогава разбрах, че това, което имах, беше любов или лудост.
— И после?
— Сега разбрах, че е и едното, и другото… Изглежда, че любовта се страхува да върви сама и води и лудостта със себе си, за да не се срамува. И това ми го каза баба ми.
— И не ти ли каза някакво лекарство?
— Не. А ти знаеш ли някакво?
— Не.
Не. И той не знаеше. Ако знаеше, би го употребил и за себе си. За маларията знаеше, против нея се взема хинин. Но против любовта какво се вземаше? Някой му беше казал „пий вино“. За пръв път чуваше, че виното е лекарство. Той знаеше, че виното е, за да пееш и чупиш прозорци. Други бяха му казали, че безсънните нощи са лекарството, обаче някои други пък го бяха объркали, като му казаха, че сънят е по-хубаво лекарство. На кое от всичко това да повярва? Сега и приятелят му страдаше… Тогава той се сети, че една старица му беше казала: „Замини за чужди земи, друг цяр няма“. Но Сикалос беше гол като тояга, с какви пари да замине?
— Сикалос… — рече му той и почувствува мъка само дето произнесе името му. — Цяр не се намира.
— Аз съм намерил!… — извика отчаяно Сикалос.
— Познавам един старец, който всичко знае — рече Мельос, сякаш не го чу. — Той ми каза: „Бъди твърд“, нищо друго не знаеше.
— Аз зная… — рече с още по-голямо отчаяние Сикалос.
Мельос се вкопчи в парцаливата му дреха.
— Сикалос! — рече му той. — Кажи го и на мене, за да се отърва. Кой е? И аз страдам от същото… Друг й завъртя главата… Сикалос… Сикалос… Отвърна тя очи от мене… Отвращава се и от чина, дето седя. Кажи!…
Сикалос хвана лицето му с ръце. После почна да му говори. Погледът му беше обърнат към водопада. Там наблизо бяха и гробищата, сред които се извисяваха грамадни дървета.
— Ти… — каза му той. — Ти говориш като голям. Кога си пораснал?
— Вчера…
— Какво ти сториха?
Мельос стисна клепачи, за да не капне нещо.
— Събориха ме от… да, събориха ме от небето… — рече той. — Какво повече можеха да ми направят? Отнеха ми очите й и ме накараха да гледам гърба й. Казваш, че съм пораснал ли… аз съм остарял!
— Ех, къде да бях остарял и аз!… — рече Сикалос. — Дядо ми казваше, че колкото повече се замъглява погледът ти, толкова по-ясно виждаш. Къде да беше така! Тогава щях да виждам по-ясно и нямаше да я обичам.
— Толкова време говориш… а името й още не си ми казал.