— Да, нещастнико, не съм ти го казал още. Заплюй ме… Аглаица.
Мельос го прихвана, за да го закрепи на краката му… защото забеляза, че му се подкосяват.
— Нещастни Сикалос… — рече му той и погали измършавелия му гръб. — Уви, нищо няма да стане. За такива ние сме нищожества. Тя е и по-голяма от тебе… а и учителка ти е… Освен това има и нещо друго…
— Какво? — извика Сикалос, без да отвори очи.
— Подозирам… че обича друго лице… В началото не разбирах нищо. Но от деня, когато и аз се влюбих, научих се да разбирам.
— Ще те удуша!… — извика разярено Сикалос. — Ще те удуша, защото знаеш кой е и не искаш да ми го кажеш!
— Не, няма да ти го кажа. Имаш право. Ако искаш сега, удуши ме.
— Карумбалос ли е?
— В това мога да те уверя: не е той. И през ум дори да не ти минава, че тя му е дала писмата. Сигурно той ги е откраднал. Познавам го аз. Нищо не му се изплъзва от погледа. И няма нещо на този свят, дори и най-подлото, което той не би направил… И сега ето… Всичко ми разказа и аз с нищо не мога да ти помогна. Ти обаче ми говореше и за някакво лекарство. Какво лекарство е това? Защото, отде знаеш… може би се нуждая повече от тебе.
— Не искам да го опиташ… — рече той. — То е най-горчивото от всички лекарства. Дори и аз не съм се решил да го употребя.
— Но кое е това лекарство?
— Един мой чичо има пистолет. Ако не успея да го взема, ще отида да се хвърля във водопада…
— Недей, Сикалос! Недей това! Бъди твърд… Старецът, който ми каза това, е по-велик и от божество. Върви да я намериш. Говорил ли си въобще с нея?
— Не.
— Върви да я намериш.
Домът на Аглаица беше сгушен сред рози, чиито цветове завиждаха на бузите й. Той се намираше на тиха уличка. Околните къщи бяха потънали заедно с обитателите си в зеленина.
Аглаица всяка сутрин си правеше гимнастика, като се ловеше и увисваше по клоните на дърветата. След това отиваше на училище, аленочервена като цъфнала роза, която те кани да вдъхнеш благоуханието й. Всички искаха да вдъхнат аромата й с изключение само на един човек, който искаше да я изпие. А гимнастичката избягваше този човек както сърната ловеца. Но накрая тя не можа да се спаси. По някакви тъмни пътища този човек успя да тури ръка на кореспонденцията й и в училището никой не осъди грозното деяние на крадеца, а всички заклеймиха постъпката на учителката… „да получава и да приема любовни писма от учениците си“ — казаха те. Скамвурас, който се осмели да промълви нещо, бе грубо срязан и млъкна. Аглаица си отиде наранена, с очи плувнали в горди сълзи, и се затвори в къщи. Не искаше нито да яде, нито да приеме някого. Тя седеше неподвижна като восъчна статуя на някоя нежна богиня, изпила биле за забрава и смърт. Цели две нощи не мигна. Беше сигурна, че никой няма да дойде да я поздрави, да й поднесе цвете или малко храна. Никой. Само по едно време й се стори, че долови навън пред прозореца си плахото покашлюване на Алберт, но като отвори прозореца, не забеляза никого в градината. Само розите се усмихваха под лунната светлина, зъбейки се като скелети. Изминаха се още часове…
По едно време някакви удари, прилични на редки, разпръснати изстрели, се чуха в нощта. Аглаица, изтръпнала, се втурна към прозореца и го отвори. В светлината на лампата се появи съвсем бледото лице на Сикалос. Очите му бяха пълни с молба и… лудост…
— Сикалос… — извика сърцераздирателно гимнастичката — момчето ми… защо ми направи всичкото това зло?
— Обичам те!… — извика момчето, сякаш викаше „помощ“.
— Какво мога да направя, Сикалос, кажи ми… помогни ми… какво би направила сестра ти?
— Обичам те!… — извика с болка момчето още един път.
— Господи… кой ще ми помогне?… Помогни ми ти, Сикалос… Нуждая се от някого, който да ме защити. Съвсем сама съм в отчаянието си. Съвсем сама и отчаяна, а ти дойде, за да ме отчаеш още повече ли? Зная, Сикалос, че ние не сме виновни… Нито ти, че ме обикна… нито аз, че не трябва да те обичам. Но знай, че ти направи живота ми много труден. Не знаех как да постъпя с теб и загубих завинаги спокойствието си. Въпреки всичко аз ти благодаря… благодаря ти, мило момче, задето ме обикна. Благодаря ти, и дето дойде… Но кажи ми… какво мога да направя?
— Обичам те — извика със задавен глас момчето.
— Зная го и без да ми го кажеш… но само това не е достатъчно, Сикалос. Имам само едно сърце.
— Искам го!… — извика момчето. — То е мое!
— Да, но то е и мое! Защото — трябва да ти го кажа тази вечер, Сикалос, ти… ти си първият, който узнава това — отдавна вече, Сикалос, сърцето ми не принадлежи на мене… И аз, Сикалос, обичам и напълно те разбирам. Разбери ме и ти, щом ме обичаш.
— Обичам те! — извика Сикалос.