И гласът му сякаш казваше „спаси ме!“
— Как?… — изрече самото й сърце… — Как да те спася, нещастно момче?
Внезапно нещо лъсна на колана на Сикалос.
— Какво е това? — изписка, обезумяла от тъмни предчувствия, Аглаица. — Сикалос!!! Хвърли веднага това, което държиш в ръцете си! Какво мислиш да направиш? Боже!… Помощ!…
— Не тебе…
— Не се страхувам за себе си. Зная. Умолявам те… недей. Пожали себе си. Дай ми веднага това оръжие!
— Не… — рече Сикалос. — Сега вече ми остана да обичам само него и го обичам още повече… защото… то ще ме спаси от любовта ми към тебе. Аглао… Аглао… Аглаица…
Той се хвърли върху едно дърво, обгърна клоните му и почна горчиво да плаче.
Аглаица плачеше тихо в светлата рамка на прозореца, подобно на „плачещата Богородица“ на черковния олтар.
И двамата плакаха дълго… По едно време лек ветрец полъхна през прозореца и загаси лампата.
Сега се чуваха само хълцания, сякаш плач на призраци, които ридаеха в пустата градина.
По едно време Аглаица долови някакъв лек шум. Хълцанията се отдалечиха.
— Сикалос!!! — изписка тя, сякаш я душеха.
— Обичам те! — се чу задъханият глас на Сикалос далече по пътя.
Някакви птици запърхаха с крила в нощта.
— Помощ!… — извика Аглаица.
Там към гробищата тежко, като далечен лай се чу изстрелът на ученика. Аглаица се хвана за косите си и се строполи на пода.
(обратно)Глава девета
Следващия ден за училището на този малък град не беше ден. Беше само тревога. Сикалос береше душа в болницата. Аглаица си даде оставката и взе влака… Скамвурас, Раул и Алберт се бяха затворили в къщи. Мельос, изправен на стълбището на училището, ръкомахаше.
— Ако не напусне… друг начин няма!
— Ще го убием! — извика със зачервени очи Дакридзикос.
— Долу Карумбалос! — изрева цялото училище.
Старецът държеше полите на антерията си.
— Боже всемогъщи! Свършено е, ще го пометат от училището. Какво зло ме сполетя? Слез, бе, бог да те убие. Погледни, господи Исусе Христе еднородни. Сине божий… какво да правя, като нямам сили да го спра? А, бре, ти! Свършено…
Множеството се люлееше долу като гора през буря.
— Смърт на престъпниците!
Старецът запуши ушите си и се пъхна в мазето.
— Пожарът вече пламна и гори. И онова, нещастното, бере душа в болницата. Искам да зная кой му даде пищова! А оня с широките ръкави — попът, и другият — Карумбалос, седнали да ми разправят за „грешници“. Грешници има, но кои са те? Сикалос и Аглао ли? Грешници сте вие, бе. Грешници и крадци! Да!…
Старицата, която лежеше вътре, се задави от кашлица.
— Какво кашляш пак, Зумбулчето ми?
— Добре съм. Вън какво става?
— Севернякът духа попътно на птичките. Нищо няма. Почивай си.
След това почна сам да си бъбри.
— Мравчицата ми… — забъбри си той.
— Какво се е случило пак с мравчицата? — запита заинтригувана старицата.
— Нищо. Когато бог поискал да погуби, казват, мравчицата, давал й крила. Чуваш ли как се дере? Като гамен… по сокаците!…
В двора непрестанно ревяха „долу“! По едно време на балкона се появи мъртвешката глава на директора.
Той беше злобен и студен като змия.
— Да се маха! — извикаха децата. — Вън убийците!
Сега директорът се показа с цял ръст. В двора екна рев.
— Бесилка-а-а!!!
— Тишина! — заповяда той. Гласът му беше твърд като стомана. — Надзирателят да се качи незабавно горе!
На балкона сега се появи и попът.
— Долу вестителите на смъртта! — ревяха децата.
— Семе на безбожници… Рожби на змията… — изсъска той през зъби и закри очи с широкия си ръкав. — Сганта беснее… — рече той на директора.
— Виждам.
— Проклятия на сатаната!… Млък! — изписка още по-строго сега директорът. — Надзирателят да се качи незабавно!
Бай Тодос стегна ремъка си.
— Добре… добре… качвам се, да те качат на бесилото дано, езуитин неден!
Старецът, влачейки крака, се изкачи в канцеларията.
— Тичай веднага в полицията! — извика му разтреперан Карлафтис.
— Да тичам ли? Хубава заповед. Но с какво? Дай ми краката си и ще тичам… иначе ще трябва да се влача като охлюв.
— Познавам те! — промърмори Карлафтис. — И ти си от онези, които наливат масло в огъня! Заповядвам ти! Чуваш ли?
— Старческите ми крака са глухи. И ако те послушам, каква полза ще имаш!
— Веднага да дойде полицията! И да арестува нарушителите на реда! Още сега!
— Ти казваш „още сега“, а аз ти казвам „лека нощ“… Докато дойде полицията, или те ще се изморят, или на вас ще ви мине… Защо се ядосваш?
Междувременно директорът се върна от балкона.
— Надзирателю! — извика му той. — Полицията! Бунтът се разширява.