— Тъкмо това казвах преди малко, господин директоре. Добре, ще доведем полицията. Но как ще я изпъдим? Там е трудността. Тези бръмбарчета не са зрели хора като твоя и моя милост. Те са още шира. Ако ти поразбъркаш, ще кипнат още повече. Аз зная добре тези неща, научил съм ги. Трябва да ги подхванеш со кротко, со благо… Послушайте стареца, чиято глава е побеляла от такива работи…
— Стига, съзаклятнико, и ти! Нихилист!
— Непонятни псувни… не ме засягат. Прощавам ти. Аз през живота си съм свикнал зле… да прощавам?
— Разбойник… — извика попът и изпъна побледнялата си шия над яката на расото.
— Бог ме осени, попе, и тъкмо сега си спомних една думичка, която ще ти прилича като калимавка. „Блажени смирените“. Как си забравил това, попе?
— Млъкни. Ще употребя насилие — извика попът и дигна ръка.
Тогава старецът пристъпи две крачки, изправи се пред него и му обърна гордо бузата си.
— Употреби насилие! Употреби насилие, де! Вампир!… Служител на сатаната и пъкъла! Какво стоиш? Това искам. Друг начин, за да се спаси расото от тебе, няма. Употреби насилие, де!
Директорът се затече и го хвана за антерията.
— Твоята длъжност, надзирателю — рече му той, — не е да се заяждаш, а да се подчиняваш. Заповядвам ти за последен път да съобщиш на полицията!
— Няма да отида никъде! Чувате ли? Изпъдете ме!… Изхвърлете ме на улицата заедно с бабичката ми!
— Оставката ти е приета — рече директорът задъхано.
— Очаквах това. Няма да се моля. Ще варя парцалите си, за да ям, но няма да се моля! Не!…
И той се обърна, да си върви. В този момент обаче долу нещо се строполи с трясък и порой от стъпки се понесе по стълбата. Старецът бе повлечен като сламка. Децата се юрнаха към канцеларията.
Директорът се изплаши. Отиде до площадката на стълбището и простря ръце срещу тях.
— Полека… — рече той. — Внимание! Бих желал това безумие да ви струва колкото може по-малко. Какво искате?
— Да се махне Карумбалос!
— Покажете държание на ученици, ако искате да ви изслушам. И най-напред не дигайте шум. Един да вземе думата. Кой от всички ви желае да говори?
— Аз! — извика Мельос.
— Кадрас… винаги, вечният Кадрас. И преди всичко: знай, че си изключен завинаги. Сега говори.
— Не искаме отмъщение… — рече спокойно Мельос — Но сме взели решение. Докато съученикът ни е жив, ще продължим занятията редовно. Ако обаче той умре…
— Е, какво?
— … Няма да се завърнем в училище, докато не си отиде господин Карлафтис.
— Вашият съученик е жив!
— Още е жив.
— Какво значи „още е жив“? Щом като е жив, значи е жив. И тъй приберете се по класните си стаи.
Децата не се помръднаха.
— Какво сте зяпнали? — изгрухтя директорът. — Нали казах! Приберете се по класните си стаи!
Около десетина деца тръгнаха да влязат. Начело беше Контолеон. И тогава морето се развълнува и ги заля. Дакридзикос пръв сграбчи атинянина, стисна го за шията и го залюшка като кол.
— Ще те удуша, бе, пеперудко!… Не искам да си умириша ръцете с парфюмиран сапун, но ако не се върнеш обратно, ще ти изям ушите!
Контето се уплаши.
— Аз не си отивах… — рече му той, преглъщайки. — Бях тръгнал… да се изсекна.
— Изсекни се тук и си изяж сопола! Нужно ли е да отидеш вътре?
— Добре…
След малко всички се върнаха към стълбището.
— Хайде! — рече им директорът. — Какво ме гледате така втренчено? Заповядвам ви да се приберете в класните си стаи!
— Всички ли? — чу се изведнъж като тръба гласът на Дакридзикос.
Директорът отговори „разбира се“.
— И Кадрас ли? — запита с още по-грозен глас Дакридзикос.
Директорът се замисли за миг. Погледна още веднъж решителните им погледи.
— Тъй да бъде… — рече той. — Добре. Временно и Кадрас. Хайде сега! Приберете се по класните си стаи. Теодулос!…
— Хм… Какво?… — рече бай Тодос. — Какво обичаш?
— Да бие звънецът… — каза му той сега с приятелски тон.
— С удоволствие… — рече старецът и погали с умиление дръжката на звънеца си. — Хайде вървете! Хайде всеки бързо на книгите си! И не стъпвайте така… сурлосано, защото ще ми срутите стълбата. Кротко.
След часовете неговите „съюзници“ чакаха Мельос долу пред стълбището.
— Махайте се, бе!… — рече им Дакридзикос. — Кадрас има работа. Да вървим, Кадрас. Имам нещо да ти кажа. — И като се наведе към ухото му, прошепна: — Имам харчлък за куркубини… — и се облиза.
— Да… — завря си носа и Хамоляс. — Искаш ли? Нямаш представа колко са сладки проклетите!…
— А терлици за майка му?
— Тя ще си ги направи от старо одеяло. Не се грижи ти, този харчлък е за куркубини. Въпросът е уреден. Хайде да вървим.