— Добре… щом е така… да вървим.
— Ех, бе, Кадрас! — рече с дрезгав глас Дакридзикос. — Как стана такъв, бе, а? Слушай. Виж… Слушай… чуваш ли… погледни… Ето: правя те… Правя те главатар! Вярваш ли ми? Не, искам да ми повярваш. Затова те извиках. Мене не ме интересуват куркубините! Кажи му и ти, бе, Хамоляс… Нали заедно взехме решението? Ти си най-добрият, бе, Кадрас, от всички най-първият. Хайде, бе, говори и ти, де!
— Ти си първият… — рече трогнат Хамоляс и се изсекна. — Щом веднъж те признавам за пръв, свършено е вече. Кадрас… слушай: не отказвай. Който каже „не“, ще умре!
Очите на „перса“ пронизваха като ножове. Дакридзикос го сграбчи за косата.
— Келеш! Имаш ли разрешение от мене, за да говориш така?
— Искам да влезе и той, бе, Торис… — рече адютантът с очи, плувнали в сълзи. — Ах, ако знаеш колко много искам да влезе в бандата ни… Ако не влезе… Ето казвам ти го, Кадрас, ако не влезеш, не искам и да зная вече за бандата.
Мельос погледна и двамата с нежност.
— Ние сме братя… — рече им той с мил глас. — За какво ви е банда? Има ли нещо по-хубаво от братя? Бандите са за кражби.
— Никога не сме крали! — скочи ядосано Хамоляс.
— Зная… затова именно не ни трябва банда. Ние сме братя и туй то. Който посмее да ни закачи, ще го удушим с шест ръце! Нали?
— Тъй е, но… — рече главатарят и се изплю.
— Тъй е… — рече и Хамоляс — но обичам бандата си, бе, Кадрас! Защото, както виждаш, ние си нямаме никаква… Аграмбели, за да я обичаме… затова си обичаме нея…
— Пукни! — изрева разтреперан главатарят и го сграбчи за главата. — Кадрас… — каза той, обръщайки към Мельос обидените си очи. — Ако искаш да не удуша това теле някой ден… влез в бандата… за да се спаси…
Мельос погали и двамата по мършавите им гърбове.
— Нека отидем най-напред да ядем куркубини… — рече той — после пак ще поговорим по въпроса.
— Ти си влязъл вече! — извика Хамоляс. — Знам го. Сега ти си наш главатар!… Ах, Куркулче… — рече той и си спомни с умиление за болния си другар. — Къде си да видиш новия ни главатар?
— Мръсни лекари!… — изсъска през зъби и Дакридзикос. — Два месеца разправят „няма му нищо“ и не му позволяват да дойде. Подлеци! Да вървим сега…
Те тръгнаха към своите свърталища. По пътя срещнаха една котка. Хамоляс се наведе да вземе камък… погледна Мельос и пъхна отново ръката си в джоба. „Ето това е лошото с този главатар… — рече на себе си той. — Но по-добре така — каза си пак след малко. — Какво са ни виновни тези нещастници?“
Влязоха в една млекарница, която вонеше на вкиснато. Държеше я един плешив албанец, който седеше зад тезгяха и събираше парите. Цялата работа вършеше слугата му — тичаше, поднасяше и викаше от време на време:
— Вземай две, майсторе.
„Майсторът“ отпушваше с пръст ухото си и запитваше още веднъж, за да разбере по-добре:
— Колко кажеш? Ай?
— Две!
— Дува!
— Пеки. Давай, господин… господин дува. Благодари!
Главатарят винаги кипваше, когато ги чуваше да се разбират така помежду си. „Някой ден ще му тупна една по тиквата и ще му я направя на пихтия!“
Куркубините му обаче бяха много сладки. След като ометоха до сухо чиниите и облизаха и пръстите си, бандитите станаха да си вървят.
Не бяха обаче направили и десет крачки към техния мост и насреща им се зададе Кальондзи.
— Виж пак „Автомобила!“ Просто ни дебне. Търси си боя…
„Персите“ минаха край нея, без да покажат, че са я забелязали.
„Автомобила“ се поизкашля.
— Няма да се обръщаш, че ще ти направя мутрата на петмез! — закани се свирепо главатарят.
Ускориха крачките си.
— Ще има да чакате пък и аз да ви кажа какво се случи!… — извика след тях Кальондзи. — На куково лято ще ви кажа!
— Аман, умираме да узнаем!… — отвърна Хамоляс.
— Какво ме е грижа мене… — рече „Автомобила“. — Вие губите!
— Какво губим, мари! — рече разярено Хамоляс и се обърна — А? Или ще ни кажеш още сега, или ще те пратя да цопнеш… И знаеш ли колко е студена водата?
— Заминава си… — рече Кальондзи и почна да плаче.
— Кой, мари?… Виж я ти тая овца… плаче и не казва нищо. Ще кажеш ли?
— Стамири… Нали каза, че ще ме хвърлиш в реката… Хайде! Защо не ме хвърлиш?
Хамоляс плюна от смущение. После каза с още по-строг глас:
— Защо?
— Защо ли-и-и?… Всички отишли в дома й. И попът, и Карумбалос. Отишъл и чичо й, окръжният управител. Отде да зная какво са й правили! Не излиза и да ми каже!
— Че тогава как си узнала?
— От нея.
— Нали казваш, че не излиза!
— Тя излезе през задния прозорец. Беше алена и плачеше… И нито можах да разбера какво й се е случило.