— Ами тогава как си узнала, че заминава?
— Това го каза ясно… И че не искала да замине… И това каза ясно… и той да знае, казва, че едва сега е разбрала, че само него, казва, е обичала… И никой друг… Едва сега… казва, разбрала това добре.
— Кого, мари?
— Няма да ти кажа!
— Виждаш ли реката?
— Хвърли ме… Нали сама те помолих? За какво ми е да живея вече? Хвърли ме, да се успокоя…
И „Автомобила“ почна отново да реве.
— Я виж ти очилатата!… И не се страхува, че ще се удави. Ще ми кажеш ли, мари, гъско?…
— Не.
— Добре де, ние пък го знаем. „Пеперудката“, Контолеон… Знаем ги вече тия…
— Краставици знаете…
— Е, кого друг? Кажи ми името му, де!
— Не мога да го търпя…
— Е, кой е той?
— Няма по-добър в класа ни. Никога не съм могла да го търпя… Нали го виждаш как ми обръща гръб…
— Той… — каза с опулени очи Хамоляс — Той ли? Той е горд, мари, затова.
— Затова не съм могла да го понасям.
— Я слушай — нахвърли се озверен „персът“. — Да не си посмяла да говориш вече така за главатаря ни, че ще те направя на кайма! Чу ли?
— Главатар ли в е станал? Станал и главатар! Ааах… Стамирче! Стамирче…
„Автомобила“ си тръгна разплакана, сякаш я бяха били с камъни.
Адютантът се завърна при бандата и направи своя „доклад“. Свечеряваше се необикновено. Слънцето потъваше бавно, опръскано с много кървави петна… сякаш бе минало през някаква сеч…
— И сега си отива… — завърши Хамоляс своя „доклад“ и погледна с мъка обувката си.
Един пръст, сякаш някакво измъчвано от жажда мръсно животинче, се показа през подметката му.
— И сега тя си заминава… — повтори той и не каза нищо друго.
Нито пък някой от другите каза нещо. Заминава.
(обратно)Глава десета
Вътре у човека понякога се таят едни лъвчета, които не могат да се заситят само със сурово месо. Те искат да ядат и души, да развалят щастия, да разбият мечти.
Карумбалос сведе оръжието си, но не за да го сложи настрани, а за да се прицели по-добре. Душата му ревеше, задавена от бяс в бърлогата си. „Ще го направя на парчета!“ — ръмжеше той, поемайки въздух като разярен кон.
След училищните занятия Карумбалос се срещна с попа.
— Трябва да се действува светкавично… — рече му той, като го хвана за расото.
— Напред!… — извика попът. — Нападателен и отбранителен съюз.
Оттеглиха се в един ъгъл и почнаха да си шушукат с часове. След това се отправиха с широки крачки към окръжното управление при управителя. Никой не знаеше какви престъпни дела замисляха. Вечерта мина мрачно. Някакви неми предчувствия се носеха в атмосферата. Подли хора остреха ножовете си в нощта.
Зората настъпи начумерена. Децата се събраха под навесите, за да са на завет.
Скамвурас се събуди намръщен. Докато лежеше в леглото си, той се замисли още веднъж върху живота си, върху усилията си, върху смелите си постъпки. Беше потънал в един безчовечен свят. Намразил беше училището. Всеки ден то го караше да изпада във все по-дълбоко униние. Чувствуваше горчиво, непоносимо самотата си. Колкото и да го беше засегнала някога гимнастичката, колкото и подигравателно да се бе държала с него и да го беше направила и шут дори… дълбоко в гърдите му биеше едно сърце, пълно с нежно чувство и надежда за нея. Това беше нещо неизлечимо. До миналата година малка утеха му даваха детските писма на Принола. През тази година обаче и те почнаха полека-лека да се разредяват и най-после секнаха. Момичето, изглежда, си бе намерило друг идол. И така сърцето му остана да се бори съвсем само с един огън, който от ден на ден го обхващаше все по-отчайващо. На три пъти досега беше вземал решение да отиде рано сутрин пред дома й, да я спре и да й каже: „Зная… че рискувам всичко… и унищожавам всичко… но ви обичам… А сега, сбогом, госпожице… сбогом завинаги…“ и да отиде направо да се качи на влака. Но се страхуваше от смеха й.
Днес обаче отчаянието му беше толкова силно, че решението дойде само, неудържимо, неизбежно. Той се облече официално, нахлупи на главата си мека шапка и отвори вратата. Да, сега беше сигурен. Никой… и сам той дори, не би могъл да се спре. Затвори с трясък вратата след себе си и тръгна. Но в този момент някой слагаше ръка на звънеца.
— Какво желаеш? — запита го учителят.
— Едно препоръчано… — рече скромно човекът.
— За кого? — запита учителят.
— „Скамвурас Сотириос“…
— Аз съм… — рече той живо и се върна.
— Един подпис, моля.
Учителят се подписа така небрежно, че и сам не позна подписа си. После стисна писмото и се върна обратно… Той не можа да познае от кого е… Но се досети. Обърна плика. „Подател… Аглаица Хлоиду“. Влезе в кабинета си и се заключи отвътре.