„… Боже мой — така започваше писмото. — Ако знаех как да започна! Моля милиони пъти за извинение… Сега вече разбрах… повярвах… и го изживях… По-честен, по-благороден човек от вас сред този жесток свят няма и няма и да има. В този миг ми е така болно… и споменът за оная някогашна моя повърхностност ме прави още по-отчаяна… Наистина ли сте ми простили? Тогава аз бях виновна. Но сега ми се иска да изкрещя, сега не, не съм виновна. Не съм насърчавала онова нещастно момче. Грешката ми е, че просто исках да попреча на отчаяната му постъпка, а би трябвало изглежда — за нещастие — да го разочаровам. И това направих именно, за да предотвратя онова, което, горко ми, не можах да предотвратя. Сега съм с разбито сърце. Онова момче ми го беше поискало… Но ми беше невъзможно да го подаря на друг, на някой друг. То беше вече дадено на оня, към когото съдбата го тласкаше. Любими мой, това сърце е толкова ваше, че ми се струва, че никога не съм го притежавала… че съм дошла в живота със сърце в друго тяло. Сега вече всичко знаете. Наистина, кога ли съм ви обичала повече? Дали тогава, когато ви съчувствувах? Но сега вече, независимо от всичко и преди всичко се нуждая от вашето съчувствие. Към вас протягам ръце за опора… за да се наплача… и да чакам. Аглайя.“
Бедният учител по гръцки език отново се намери във въздуха. Унижение, съмнение, сладка надежда и обърканост… всички заедно водеха борба като противни една на друга вълни в едно и също сърце.
Той сгъна писмото с благоговение и го сложи в джоба си. Погледът му плуваше в розови мечти. Любов… която дойде толкова късно.
Защо, о боже, толкова щастие и толкова ужас заедно?
Долу в училището омразата нагло дебнеше. Преди да се е свършило с една катастрофа, друга се подготвяше. Колегата по математика изглеждаше винаги като стрела на лък. Влезе попът, изсъхнал като омразата. След него директорът, бял и студен като скелет. Свали шапката си и я постави с педантична точност на определеното място. Понечи да се обърне, но изведнъж се поклони почтително. В стаята на преподавателите влизаше господин окръжният управител. Поклони и усмивки… Директорът се отправи към перилата.
— Веднага да дойде ученикът Кадрас! — извика той.
Старецът затътри обувките си и отиде, да го намери.
— Качи се горе — каза му той. — Касапите те викат… Стисни зъби и върви. Работата е трудна. Виждам го. Но дръж се гордо! Дръж се! Нали говорихме…
Докато Мельос се изкачваше по стълбата, един глас го прикова на място.
— Кадрас! Сикалос издъхна!…
Почувствува нещо като удар с нож. Но горе го очакваше неговата Голгота… Той я изкачи.
Директорът отново се наведе през перилата.
— Да се качи ученичката Стамири!…
Старецът се отправи към двора на момичетата.
— Пст!… Дъще! — рече той на Аграмбели. — Каква е тази уплаха в очите ти? Не се страхувай. Ти обичаш едно момченце!… То няма да позволи да те засрамят. Върви горе. Викат те онези разбойници! Горе главата! Дръж се!… Нали казахме…
Като ябълки… и нарове… бяха бузите й. Аграмбели пристъпи вътре като девица върху огъня.
— Ела… всичко знаем… бог е с тебе… — рече великият инквизитор. — Подлъгал те е този мръсник и си приела гадните му писма. Ще ти бъде простено… Не се тревожи.
— Дайте ми ги! — изкрещя несдържано косчето. — Те са мои! Защо ми ги взехте?
— Какво иска тази безумница? — запита с опулени очи богословът и се приближи към нея като мрачна буря.
— Писмата си искам!… — извика момичето. — Защо ми ги откраднахте?
— Аграмбели!!! — изрева окръжният управител. — Ти ли посмя това?
— Искам писмата си, чичо!
— Ще те напляскам! Ще те напляскам, за да се опомниш и вразумиш! На ти!
И върху алените бузички се стовариха двете груби ръце на дивака. Веднага след това окръжният управител се обърна към Мельос.
— А ти! — изрева той… — Предай веднага нейните писма! Не се опитвай да ме измамиш! Тя сама ми призна.
— Нямам никакво писмо в себе си… — изрече спокойно Мельос. — Госпожица Стамири никога не ми е писала.
— Ти си лъжец и подлец! — нахвърли се върху него Карлафтис.
Скамвурас се изправи изведнъж.
— Стига! — рече той. — Това е нечувано!
— Нечувано е това, което вършите вие, покровителю на безбожници и уличници! — изрева попът.
Скамвурас пребледня като мъртвец… Опита се да каже нещо, но не успя. Карлафтис изрева и гласът му заглуши всичко.
— А ти, дръзки човече, си страхливец… По-страхлив и от оня мизерен Сикалос, който уж се „самоубил“… Ха-ха! Който иска да се самоубие, стреля в гърдите си, а не в горната си дреха!