Мельос беше до него. Очите му помътняха. Той не знаеше какво прави… Гласът му проехтя дрезгаво, изпълнен с мъка.
— Звяр! — изрева той, хълцайки. — Съученикът ни почина… А вие го ругаете мъртъв!…
Карлафтис чу думата „мъртъв“ една секунда по-късно… след като ръката му се беше вече стоварила върху главата на Мельос. Когато се обърна и видя потъмнелите лица на другите, едва тогава чу със закъснение фаталната дума на Мельос… и се тръшна на най-близкия до него стол. Последва ужасно мълчание. След това директорът с бавни крачки, сякаш беше самата съдба, се приближи до Мельос, спря се пред него като изправен на краката си мъртвец и му каза тежко, студено и безвъзвратно.
— Участта ти е решена окончателно. Ти си изключен завинаги от всички гимназии в страната. (Той се спря за малко, за да си поеме въздух.) Върви си!!! — изкрещя той и се тръшна на свой ред на стола си…
Докато се отдалечаваше като сомнамбул, Мельос чу зад себе си безутешния плач на Аграмбели, който го придружаваше като най-горчивата и най-сърцераздирателната траурна песен в живота му.
(обратно)Глава последна
Пътят, който води към пропасти и гибел, започва отвсякъде. Сега вече други избраха за него пътища и съдбини, и гибел, и всичко… Наука ли? Не, той не можеше да продължи учението си. Значи ти, момче, можеш да построиш живота си с тухли, но с книги не ти е позволено. Ороси книгите с отрова, но с мастило не можеш да ги оросиш.
Мельос се събуди рано. Трябваше да направи много приготовления, да каже „сбогом“ на много хора. Мисълта му литна към мазето на бай Тодос. Знаеше, че това сбогуване ще бъде последното, че тази прегръдка, която щеше да го обгърне, скоро щеше да изстине завинаги…
Старецът го позна по стъпките му и се дотътри в най-тъмния ъгъл на мазето. Той не искаше момчето да го види така съсипан. „Защо да му обременявам душичката и с други сълзи?… Дълъг път има да измине…“
— Тук ли си, дядо?… Не мога да те намеря!
Старецът се престори, че се смее. И го обърна на шега.
— Ха-ха… И твоите очи ли изтекоха от старост? Тук съм, настрани. Навън е божи ден, а? Хм… божи ден и скръбен ден за човека… Защото, сине, ти си отиваш… отиваш си и няма да те видя вече.
— Аз ще дойда пак, дядо.
— Недей идва! — изохка старецът с болка. — Не искам!… Сълзите са солени, чедо, и ще увехне тревицата, която ще е поникнала на гроба ми. Не искам да дойдеш отново!
— Няма да мога да издържа, дядо… Ще дойда, пак…
— Кого ще намериш? И Зумбуля, и аз няма да сме вече тук… И девойчето… тъмните хора го изпратиха на края на света. Хайде сега… не се оставяй скръбта да те налегне. Ще сложиш момичето в глъбините на душата си и ще го носиш със себе си навсякъде, дето ще странствуваш. Внимавай само, защото любовта е трошлива. И не минавай през места, обрасли с тръни и бодили. Месцето на девойчето е много близо до кокала и лесно се разкъсва. И за много други неща искам да ти говоря… Върви по своя път като жребец! Не се навеждай. Долу е пълно с нечистотии и лешове. Пази ръцете си. Пази ги чисти и ги протягай, колкото трябва. Бог ни е дал благословената ръка, за да казваме „наздраве“, а не да я опетняваме с това или онова. И на още едно нещо обърни внимание, сине. Клепките са дадени, за да покрива човек очите си, когато спи, а не когато е буден! Гледай хората с отворени очи… и те ще те обикнат. Защото ти, сине, се нуждаеш най-много от обич. А сега върви си, без да се бавиш, и не се обръщай назад да ме погледнеш!
— Ами баба?…
— Добре. Върви, сбогувай се, дано издържи… бог на помощ…
Мельос прекрачи прага и се приближи до постелката й. Щом докосна старицата, тя се покри презглава и почна да плаче, хълцайки като момиченце, което големите са оставили самичко и са отишли на черква.
Мельос излезе навънка насълзен. Старецът седеше неподвижен на прага… замислен за нещо тъмно и неразгадаемо. Мельос не го обезпокои. Отдалечи се към тополите, прегърна една от тях и погали бузата си о нея. Струваше му се, че прегръща всички онези стари хора, които беше обикнал… всички самотни дървета… И още… че прегръща нежно, сърдечно оная, която изчезна завинаги от очите му.
После тръгна с провлечени стъпки край реката; водата и той вървяха заедно един до друг. Сега Мельос си имаше другар… Едно друго момче, съвсем подобно на него, вървеше в тайнствената стихия на водата… Той стигна в своя квартал и влезе в къщата, за да си вземе вързопчето. Очите на кира Матула бяха толкова подути, че изглеждаха като затворени и само кривогледото й око от време на време се разтваряше… сякаш за да покаже колко грозен щеше да бъде светът тук от утре. Еразмо почна да въздиша, щом Мельос се приближи до нея.