— Ах, момченце… слънчице мое… защо си заминаваш… Защо?
— Пак ще се върна. Заклевам се.
— О, аз вече ще лежа дълбоко в студения гроб. — И тъй както стоеше, тя скръсти ръце… и със затворени очи започна да пее с тъжен глас любимата си песен.
Ще замина, слънце мое, за чужбина, завинаги ще се разделимЕразмо избърса очите си, въздъхна още по-дълбоко и продължи:
Разделя хората съдбата, сменяват славеите гнездата, очите виждат други страни — сърцето, слънце мое, не се мени.Мельос се оттегли бавно, съвсем бавно… Отдалечи се от тази къща, която го обикна толкова много, и навлезе в широкия път. Той стигна долу при кипарисите… И тук имаше познанства… големи сърца… които се бяха превърнали на пръст… И други познанства… но нямаше други сълзи. След това отново пое по широкия път. Беше оставил града зад себе си. Внезапно зад едно сакъзово дърво се мярна свенливо една глава на бялка.
— Торис!… — извика Мельос.
Главатарят дойде при него, като ритна най-големия камък през живота си.
— Защо си отиваш, бе?… — каза му той огорчен.
Очите на Мельос се насълзиха. Не знаеше какво да му отговори и подсмръкна.
— Няма да те забравя ни…
— Я остави сега това скимтене! — извика главатарят през сълзи. — Ние сме мъже, бе! Само онова кутре, Хамоляс, не можа да издържи и отиде да плаче в мазето им. Но ние сме мъже, бе! Нали сме такива? Защо ни напускаш, бе, Кадрас? И оная си заминала… Научи ли?
— Да…
Главатарят хвана едно копче от палтото си и го откъсна.
— Знаеш ли, бе! — извика той с променен глас. — Обичах я! Да… обичах я повече от кокалите на майка си. И ако беше някой друг, щях да го убия.
— Сега разбирам какъв приятел си бил…
— Приятел ли?… Ти нямаш представа какъв приятел съм ти бил. Аз съм мяукал като коте, бе, в деня, когато те хвърлих в реката.
— А защо не си ми казвал, бе, Торис?
— Срам ме беше, мръсникът неден!
Мельос го прегърна.
— Сбогом!…
Дакридзикос се хвърли върху него… прегърна го… и после…
— Тю, да му се не видяло!… — рече той, готов да потърка с юмрук очите си. — Какво сме заподсмърчали като баби?… Ха, по дяволите! — ритна един камък и се запъти към града, като псуваше и плачеше.
Сега Мельос остана съвсем сам. Съвсем сам със стария си приятел чичо Път. Полето мълчеше, за да слухти. Планината отсреща беше замислена, мъглива. Някакво мъртвило се носеше във въздуха. Една птица мина нервно над главата му и издаде две тъжни нотки. Последните лъчи на слънцето прорязаха вечерния здрач.
Стори му се, че нещо пуши, нещо, което гореше в далечината… Когато мечтите горят, те издават много тежка миризма.
Мельос пое пътя бързешком — стисна устни и закрачи упорито. Сега той се нуждаеше от упоритост, за да удави и заглуши мъката си. Той бягаше… А градът тичаше след него — един непоносим спомен, който го преследваше като вълчица. Бягаше… Докато навлезе в нощта, и потъна в мрака й като писалка, която потъва в мастило. Нищо не чуваше вече. Само краката му му правеха компания…
По едно време — далече напред — Мельос забеляза да се издигат в нощта пламъците на някакви огньове. Сигурно някои прочистваха нивата си от бодили и тръни. Страшни бяха тези самотни огньове, които се открояваха в пустото поле, където не се чуваха ни гласове, ни стъпки. Но не… Някъде наблизо се чуха стъпки. Те бяха редки и объркани.
— Пст!… Хей! — чу се един глас, който прониза нощта като ръжен.
Мельос се спря. Човекът закрачи по-бързо с неравни стъпки.
— Е!… — чу се сега гласът отново на крачка от него. — Къде скиташ, бе, такъв педя — човек в нощта? Сега е часът на дявола!
Мельос не му отговори. Човекът вонеше на силна селска ракия. Той се помръдна малко, за да излезе на светлината на луната! Беше дълъг и сух като морски нос. Мельос нямаше настроение за приказки.
— Какво е това там? — запита го само и показа огньовете.
— Това там ли?… Хм… Сякаш… приличат ми много на огньове и затова… мисля, че са огньове…
— А кой ги запалва?
— Хъм… Рожбата на дявола. Циганите… Мръсниците!… Цял ден крадат, а нощно време вампирясват. Но тебе няма да те окрадат… Върви при тях да се постоплиш. Какво има да откраднат от тебе? Ти не струваш нито един рожков.
— Добре. Запази си мнението за себе си. Отивам.
— Да, да… върви, върви… защото така, както си, до утре ще се вкочанясаш.
Мельос ускори крачките си, за да стигне при огньовете. Студено му беше. Но докато стигне до огньовете, те се смалиха и угаснаха. Само един от тях още гореше. Той се приближи към него, целият схванат. Един почернял и немит човек пушеше под лунната светлина и издухваше с наслада пушека.
— Добър вечер… — рече Мельос.