Выбрать главу

Стаята на първокласниците има западно изложение. Сутрин е сенчеста, но следобед слънцето я пече убийствено. Накараха всички ученици да се острижат. Двама-трима зевзеци обаче, подучени от по-големите ученици, се престориха, че страдат от очи, и така спасиха косите си. Тези зевзеци седяха на задните чинове и всички повтаряха класа. Попът ги наричаше „перси“8. Един от задния чин пошушна тайната и на Мельос. Беше едно немирно момче с опърлена коса като бялка, който се смяташе за „Цар на персите“.

— Не ме болят очите — отговори му Мельос.

— А нима мен ме болят?

— Тогава защо не я острижеш?

— За да не изглеждам като таралеж, затуй.

— Добре, но мен не ме болят очите… — повтори Мельос и наведе глава над читанката си.

— Аз не съм сополанче като тези от долните класове! — каза отново бялката… — Разбра ли?

— Разбрах, но аз ще я острижа.

— Е, острижи я! Щом като си овен. Какво мога да сторя аз? Острижи я!…

Това момче беше се родило заедно с вироглавието. Всичко вършеше наопаки. Казваше се Дакридзикос или Христидис, но учителят по вероучение го прекръсти Ахристидис9 и този прякор му остана. Странеше от ученето, сякаш то беше някаква лоша пъпка. Телохранители му бяха двама други зевзеци — Куркулос и Хамоляс.

Сега вече почнаха лека-полека да се очертават „звездите“ на класа. Едно тихо и жълтеникаво като кашкавал момче беше първо по вероучение, но последно по всички други предмети. Казваше се Хадзиастериу. Майка му сигурно беше скъперница и набожна. Това заключение можеше да се направи от много неща. Книгите му миришеха на кандило. Майка му острига косата му, преди да кажат това. Чорапите му бяха плетени на ръка — домашна работа, а облеклото му беше от преправени износени дрехи. По география Евантия Мускура туряше всички в „джоба“ си. Тя беше брюнетка с намръщени очи. Седеше заедно с другите на задните чинове и не говореше с никого. Впрочем всички момичета се държаха надуто и важничеха. Евантия почваше урока си винаги с израза „А пък…“

— А пък Полигирос е главен околийски град на Халкидическия полуостров. И произвежда зехтин. А Ормилия пък…

— Достатъчно, Мускура. Отлично…

„Отлично!… Отлично!… Мускура…“ — съскаха зевзеците, когато минаваше край тях, за да седне на мястото си… — „А пък… отлично, Мускура!“

Класът си имаше и своя велик математик. Аргириос Евангелу. Той беше едно тромаво мургаво момче с гъсти вежди, син на бакалин, което през свободното си време седеше зад тезгяха на бакалницата им. Беше нисък, плещест, преждевременно сериозен и имаше белег от рана на долната част на брадичката. Той просто знаеше на пръсти задачите.

По старогръцки си съперничеха обаче други — Артемиос Лаинос и Ньоня Лянгура. По латински Апосперитис — Христофорос Апосперитис, дошъл някъде отдалече и малко темерут. По френски език Алики Спавери имаше такова произношение, че караше учителя да се възхищава.

По съчинение се отличаваше Велико Принола, най-голямата в класа. Тя имаше коси с цвета на житото и кафяви очи и беше готова всеки миг да се превърне в жена. Звездата на Мельос беше още мъждива, забулена от вродената му срамежливост. Но денят, когато той засенчи всички, не закъсня да дойде. Класът си имаше и други две звезди: Хамоляс — шило и закачлив, — малцина имаше като него в училището, и Куркулос.

Изпъкваха още неколцина със своята необоснована индивидуалност — Неархос Кандарихос, Статис Каламизос и Тетида Иереми. Начело обаче стоеше, както казахме, Дакридзикос със своята външност на бялка. Пред него другите „перси“ бяха сбирщина. Бройки и имена — нищо повече. Но там, дето бройките и имената свършваха, имаше и една бройка, която почваше под нулата. Фолос — „юдата“ на класа.

На учителя по френски просто му идваше да се пръсне от тяхното дебелоглавие. Той беше особен екземпляр. Анемичен, проскубан, грохнал, готов за оня свят. Едно комарче с име на човек, казваше се Алберт Анахоридис. Един много изстрадал човечец, който се усмихваше добродушно и измъчено, каквото и да му правеха. Беше нисък, изпит — някакво подобие на човек.

През междучасията момчетата се сгромолясваха по стълбите като камъни от планина. Юрваха се с викове още от вратата и заливаха двора като масло. Дворът беше просторен, опасан от реката. Тя служеше като ограда; а покрай водата, отсам и оттатък, имаше друга ограда от стройни тополи. Водорасли и ментови храсти се зеленееха и ухаеха край водата, а сред тях играеха, подскачаха и крякаха малки пъстри жабчета.