— Коя от двете искаш? Голямата или малката?
— Ами… че като ще уча една, поне голямата да науча. Хайде покажи ми голямата.
Мельос избра една главна буква „А“ и му я показа.
— Я дай тук! — каза старецът и дръпна книгата към себе си. — Тази ли е?
Погледа я, погледа я… Нищо не можеше да проумее. Най-после се помъчи да я оприличи на някое от сечивата си. Почна да търка и да пули очите си… Но нищо. Най-после отсече:
— Виждаш ли я, пустата!? — каза той. — Прилича на стълбата на клисаря, на която се качва да гаси кандилата. Кажи ми, момчето ми… как се пише „Анестис Кальоритис“? Разбира се, искаше ми се да науча повече. Искаше ми се да науча повече, за да ти пиша писмо, когато пораснеш и отидеш далече и те загубя… Да мога да те намеря, когато ми потрябваш… Но нищо. Няма да успея. Времето не ми стига. Но научи ме поне да пиша името си. Ще ми потрябва.
— Добре, бай Анестис. Ще те науча. За една седмица ще се научиш.
— Искам да си напиша името на един кръст и да го оставя настрана и когато склопя очи, да го забият на гроба ми.
— Недей така, бай Анестис.
— Мълчи… — каза старецът и почна да се смее, като бършеше тайно сълзите от очите си. — Как ще умра, щом ти си при мен! Питай, когото щеш. Това няма никога да стане!…
Подобни радости не траеха дълго време. След малко Арети се връщаше от мазето или от някоя съседка и ги накарваше да станат, за да сложи софрата. В тенджерата имаше винаги нещо, което подскачаше нетърпеливо и след малко се разливаше в чиниите, дигайки пара. Хранеха се мълчаливо. Или понякога спираха за миг, държейки лъжицата в ръка като сопа, за да чуят фученето на вятъра и да му се заканят, задето се мъчи да срути колибата на бедняка.
След като се нахранеха, кира Арети раздигаше софрата и се залавяше с някакво плетиво… Мельос отново разтваряше книгите си… А старецът измъкваше кесийката си с тютюн, свиваше цигара и се облягаше на стената, за да се любува на момчето си.
— С-с-с-с… — прошепваше той на Арети, без тя да му е казала нещо. — Чете…
И притваряше очи, за да почувствува отново голямото, много голямото си семейно щастие…
(обратно)Глава осма
Всеки ден звънецът пееше, увиснал на слабите ръце на дядо Тодос. Този звънец беше една микроскопична ръчна камбана, чието езиче висеше като на запъхтяно куче. Затова и старецът казваше „лае“, а не „звъни“. Преструваше се, че се отвращава от звънеца, че му е дотегнал, и го наричаше „дрънкало“, но само да посмееше някой да позвъни с него. Дори и на бабичката си не даваше. „Остави, не знаеш ти…“ — й казваше той, сякаш това беше някаква голяма наука. Долу в подземното си царство те имаха един котлон за дървени въглища, на който си готвеха ястията, тоест боба, защото никой не помнеше да са готвили някога нещо друго. Цялото училище ухаеше на фасул, напук на попа — учителя по вероучение. Брадата му се умирисваше на боб („храбростта му“10, както казваше скришом учителката по гимнастика, за да го ядоса, понеже се перчеше с нея като със сабя).
Един ден, хванал брадата си с ръка, попът слезе да види бай Тодос. Бабата се изплаши, защото помисли, че идва „да я вземе“.
— Всички сме добре… — каза тя.
— Добре сте, но няма да сте… — рече й пророчески попът.
— Пази боже! Защо, отче?
Попът я погледна сурово в очите и изля в ухото й една дума, изгаряща като разтопено олово.
— Целулозата.
— Божичко! Какво е това, отче?
— Смърт.
— Господи, помилуй!
— Скорбялата…
— А това пък какво е? Богородичке!…
— Друга смърт.
— Бог да простре ръчичката си над нас!…
Бай Тодос, който четкаше в ъгъла кавадията си и му беше прекипяло, се приближи и застана почти до брадата на попа.
— Къде са тези първа смърт и втора смърт, отче даскале?
— В боба.
Старецът поклати насам-натам глава.
— Шегуваш се… — каза му той.
Попът повдигна веждите си. Те приличаха на две змийчета, готови да се нахвърлят едно върху друго.
— Не чух добре.
— Шегуваш се… казах. През червата ми, отче, досега са минали тридесет декара боб. Нищо не ми стана. Глава дори не ме е заболяла.
— Да, но стомната много пъти…
— Стомната си е стомна, а бобът си е боб. Защо плашиш бабичката ми, попе? Това имаме, това ядем. Дай ни овнешко, овнешко ще ядем.
— Да, но еднообразието на храната…
— Колко пари ми струва… „еднообразието на храната“? Аз искам гърненцето ми да пее. Ако ти пък искаш да ти пее псалми, хвърли му вътре мръвки.
Попът стисна брадата си в шепите и си отиде. И беше толкова ядосан, че на урока, вместо да говори за „Пътя към Емаус“, почна да развива пред учениците теории за „гибелните последици от прекалената употреба на бобовидните растения“.