След три дни старикът донесе една книга, малко по-дебела от евангелието, и му я даде.
— Въртях я отвсякъде, но нищо не можах да разбера — каза той на момчето. — Я вземи я ти, може би ще те познае и ще се разберете с нея.
Момчето я отвори разтреперано. Тя приличаше на малка къщичка. „История на Севах моряка“ — пишеше върху корицата. Само това. Детето се нахвърли жадно на книгата. Чете я, чете я цяла зима. Четеше я и я препрочиташе и пак я препрочиташе и я научи наизуст. Дядката, който беше му я донесъл, слушаше и мустаците му потрепваха. Хубава книга. Само че си имаше една особеност — разправяше своята история само на този, на когото си искаше.
Докато се измине годината, момчето беше погълнало още около десетина книги. Тогава именно почна да се говори за ратайчето из всички къщи. Научи за него и учителят. И един ден заръча на момчето да дойде при него в училището. То си облече чиста риза и отиде…
— Я ела тук… — каза му учителят. — Ти ли си този, който разправя приказките?
— Не съм аз виновен… — промълви детето.
— Та кой ти каза, че си виновен? Това, което вършиш, е много добре. Но защо не дойдеш да те запишем в училището да учиш писмо при нас? Е… защо? Не искаш ли?
Да се учи писмо в училището! Дали обича училището! Ами че имаше ли нещо по-хубаво от училището! Но как да се учи в училище? То, ратайчето, учеше писмо на крак, тичайки, тук прочиташе един ред, там — друг. Говедарче. Вървеше подир юниците. Те си пасяха трева, а то поглъщаше книгата. Дали обичал писмото, казва! Какви са тези думи, господин учителю! Ами че на колко парчета може да се разкъса едно такова малко човече? Виждаш, че училищата на този свят са отворени през деня. Те отварят своите врати, когато се отварят и вратите на кошарите. Къде да върви? Там или тук?
То върви, разбира се, със стадото. И срещу това получава малко пари, които му струват много пот. То ги събира малко по малко, както мравката — зърната. Намислило е нещо… има намерение, като събере достатъчно пари, да отиде при някой учител и да му каже: „Ето вземи тези пари и ми дай писмо, но хубаво писмо, училищно…“ Момчето се надяваше, че няма да го изпъдят. То беше чувало за учителите, че са хора приветливи и че няма да го нахокат.
И ето сега учителят сам дойде при него. Щастливата му звезда му го изпрати. И то какъв!… Истински учител, с очила! Вика го и в училището! Време беше впрочем. Момчето се потупа по джоба на сакото.
— Какво е това? — запита го учителят.
— Пари.
— Отде ги имаш?
— Спечелих си ги.
— А защо така ги подрънкваш?
— Те са, за да ме учиш на писмо. Но не са много. Като събера повече, ще ти ги донеса тук, за да ме учиш. Може ли да стане това, даскале?
Дали може?…
Учителят вдигна ръка, за да махне една прашинка от окото си. После погледна момчето дълбоко в очите.
— Тъй… — каза му той. Гласът на учителя беше някак си променен, нещо като че ли малко дрезгав. — Остави ги там и си върви… Утре, след като прибереш от паша юниците, ела!
— Да си донеса ли и плоча, и калем, даскале? Да си донеса ли и хартия, и молив?
— Не, не, момчето ми… Как се казваш?
— Мельос.
— Не, Мельос — гласът му пак се беше поизменил.
Но сега беше още по-променен и по-дрезгав.
Момчето се поспря. После изпразни джоба си върху масата и си отиде. Учителят не се и обърна да го погледне.
Беше се загледал втренчено през прозореца, като че ли там навън внезапно беше изникнал някакъв свят и той го разучаваше.
От следващата вечер Мельос започна да отива при учителя. Прибираше говедата, поеше ги, слагаше им кърма, изливаше кана вода върху главата си, избърсваше се, пъхваше в пазвата си книгите и тайно се промъкваше в дома на учителя. Бяха се уговорили да не се узнае тайният им план.
Една вечер, докато затваряше вратата на плевника, за да отиде да си легне на одъра, момчето видя, че светилничето му гори. Кой можеше да бъде? То запристъпя на пръсти. Изкачи няколко стъпала…
— Я ела тук — чу един дебел глас то.
Краката на Мельос се подкосиха. Там на одърчето, със скръстени крака и пъхната сред мустаците лула, го чакаше господарят му.
— Ела тук… — извика му той отново. — Приближи се! Седни! Къде скиташ нощно време?
Момчето трепереше.
— И оставяш отворена вратата на обора. Защо правиш това?
— За да не… За да не дигам шум и ви събудя — отговори му момчето.
— Ами ако ни откраднат добитъка? А? Можеш ли да ми отговориш, а? Ако дойдат, непрокопсанико, и ни откраднат говедата, от кого ще ги търся после? А?
— Аз… — промълви момчето.
— Ти ли? Ето ти богаташ! И с какво ще ги платиш? А? Можеш ли да ми отговориш и на това?