Мельос опули очи.
— Омъжила ли се?… И друг път ли се е омъжвала?
— Много пъти.
— Добре де… От коя възраст е започнала да се омъжва тя, а?
— Още от съвсем малка. Първия път се омъжи в един и същи ден с Марина.
— Че коя е пък тази Марина?
— Куклата й.
— И… за кого се омъжи?
— Кой, Марина ли?
— Не, бе, сестра ти!
— За мене!
Мельос се разсърди.
— Я се махай, бе!… Ами че може ли брат и сестра да се женят?
— Така ни казаха и други, че не можело… но ние се оженихме и нищо не ни стана.
— Щом като сте се оженили на шега, какво искаш да ви стане?
— Да, но сега тя не иска да се омъжи на шега. Сега иска наистина.
— За кого?
— За тебе.
— Нямам намерение, така й кажи. Това й кажи и край.
— Да, но ще плаче…
— Че какво да й правим? Ще напуснем училището си сега и ще го ударим на женитби ли?
— Тя е готова да го напусне…
— Нека го напусне. Та каквото прави едно хлапе, и ние ли ще го правим? Хайде сега да вървим, че звънецът удари.
Следващия час имаха пеене. Урокът по пеене представляваше една линия, която ръката на преподавателката размахваше наляво-надясно. Да, но днес госпожа Раул, вместо да бъде преподавателка, стана разпоредителка. Щом като влезе, първата й работа бе да се отправи към първия чин и да каже да направят едно място. После застана до катедрата, погледна към задните чинове и извика името на приятеля на Мельос.
— Стамирис! Вземи си чантата и ела тук.
Момчето не разбра. Взе си книгите и се изправи. Преподавателката го хвана за ръка и го настани на първия чин.
— От днес… — каза му тя — това ще бъде мястото ти.
— Защо, госпожо? — запита я наскърбено момчето. — Мястото ми беше там.
— Мълчи. Ти не знаеш къде е мястото ти. Отсега нататък ще седиш при тези деца. И те ще бъдат твоите приятели.
— Не. Аз си имам приятел — Кадрас.
— Нали ти казах, мълчи! Кадрас да се сприятели с подобните си. Изисквам послушност! А освен това твоите родители ми поискаха това…
Стамирис се поспря и я погледна смаяно. После скръсти ръце върху чина, скри лицето си в тях и почна тихо и безутешно да плаче.
Плачеше като скромен гражданин за детронирания си любим крал. Сега училището щеше да му изглежда като празен дом.
В началото Мельос седеше безмълвен на мястото си. После полека-лека започна да разбира… Някои хора, които той не познаваше и не знаеше защо вършеха това, копаеха пропасти между хората, издигаха непристъпни планини. Кои бяха те и защо вършеха това! Досега той не беше видял никого от тях. Само едно долавяше — че на този свят всеки си има своето място и че то не е еднакво за всички. Сега кой беше този, кой разпределяше местата?… Нима бог? Но големите, освен другите злини, които правеха, бяха извършили и това зло: бяха създали бога според своя ръст и нищо не оставаше за децата от тоя бог.
Мина му през ума да изкрещи това пред някого. Да изкрещи за извършената неправда. Но не намери никого, който да е достатъчно силен. После сви юмруци. И тогава за пръв път — за пръв път тогава той откри, че единствената сила, на която можеше да се уповава, беше в неговите ръце. Тя беше неговото аз. Беше малкото, бедното негово аз. И никой друг.
(обратно)Глава единадесета
Мазето на бай Тодос побираше хиляда деца. Хиляда и нещо дори. По тавана се редяха такива едни дебели греди и от тридесетина години насам той все бесеше децата по тях… и нито едно не беше обесил досега.
Всяка есен, когато в училището пристигне новата реколта, старецът води децата да видят този таван.
— Елате тук, смокварчета… Виждате ли тези дебели керестета по тавана?… Виждате ли ги?
— Виждаме ги, дядо! — отговарят уплашено децата.
— Не сте ги видели добре. Я ги погледнете още един път.
— Погледнахме ги.
— Е… какво са?
— Греди.
— Правилно. Ха сега да вземем другия урок. Ами за какво служат там горе тези греди? Мога ли да зная?
— Можеш. Те са, за да крепят тавана.
— А… Така са ви казали, нали? Имате грешка. Не… съвсем не са за това. Тези греди — рожби на Луцифера и семе на сатаната, — тези греди са, за да беся непослушните деца.
Тук взима думата другият „преподавател“ от мазето — кира Зумбуля, бабичката му.
— Кълна ви се в името на Христа… дядото ви казва самата истина. Милиони дечурлига е обесил досега.
— Нали го видяхте? — казва старецът. — Това исках да ви кажа. А сега пръждосвайте се… междучасие. И още нещо… Има едни деца, дето правят от обувките си носилки за кал и домъкват калта чак горе! Не искам да погледна дори такива деца! А има пък и едни други, които чупят стъклата с топката си, та вятърът влиза вътре и бабичката ми изстива. Чакайте, не си тръгвайте още, има и други неща… Навън е дворът, камъче дори няма по него. Казвам ви това да го знаете, защото утре, ако видя камъни, ще ме накарате да обеся някого. Това исках да ви кажа. А сега махайте се! Свършихме.