Децата се юрват навън, бръмчейки като рояк пчели.
— Казваш им всичко, каквото са правили другите, за да го направят и те.
— Бабо! — извика разярено бай Тодос. — Не искам никой да ми се меси в занаята.
— Май че ти харесват дяволиите им — продължава бабичката, — търсиш ги като емфие. Така ми се струва на мене!
— Е, та какво? Какво ти пречи на тебе!… Мой дерт, твой касавет13 ли? Я виж ти!
— Търсиш си го и си го намираш… Това ти казвам аз.
— Искаш да се вкочанясаме тук вътре като костенурки ли? Или мъките на лятото искаш — пак да прегракваме от викане? Хайде да ти видя гърба сега! Свърших и с теб.
Мельос седи на чина си с други две деца, но като че ли седи съвсем сам. От деня, в който го разделиха с най-добрия му приятел, нито играе, нито говори. Първия ден той се опита да отиде при него през междучасието, но учителката веднага дотича и го изпъди. Колко зла беше станала тя.
А преди не можеше да му се нарадва. Още недовършила песента, и Мельос я започваше и я изпяваше по-сладко от нея. „Моето славейче“ го наричаше тя. А сега го гонеше като някакво кутре. Но това не беше най-тежкото. Най-лошото и най-горчивото за него бе това, че и приятелят му се съгласи с нея. През първия ден след края на часовете Мельос го изчака, за да отидат заедно към реката и да си поговорят за бедата, която ги бе сполетяла. Но приятелят му го отбягна и оттогава започна да прави всичко възможно да не бъдат заедно. Той промени напълно своето държане. Сега играеше с богаташките момчета от своя чин — едни охранени, сресани момчета — и всеки намираше, че тъкмо те му подхождат.
Хамоляс каза на Мельос да отидат към лозята да си отрежат тояги. „Ще ги обгорим даже, му каза… Знаеш ли колко тежки стават?“
— Ами какво ще ги правим?
— Ще бием хамбурите.
— Че какво ти пречат те. Нямат даже какво да ядат…
— Пречат ми, мръсниците! Не си ли виждал какви черни тумбаци имат?
— Та затова ли трябва да ги биеш?
— Трябва.
Би ли могъл такъв човек да стане негов приятел? Мельос не виждаше защо да не търпи циганчетата и дори се сърдеше много, задето ги наричаха „хамбури“. Повечето от тях имаха черни майки с жълти нокти от пушене на тютюн. Един байчо беше му казал, че пушат, защото „кахърите“ им са много. А освен това най-добрият му приятел, Битрос, беше циганин; защо да им се присмива?
— Няма да дойда… — каза той на Хамоляс.
Тогава Хамоляс му направи друго предложение. Да отидат да потърсят едни такива тръстики, от които да си направят „пикала“.
— Какво е това?
— Пикала ли, бе? Не знаеш ли? Едно такова нещо, което се напълва с вода и с една пръчица се бута и то пикае. Ако искаш, можем да направим и „цевки“ с фунийки и ще стреляме.
— По кого ще стреляме?
— По циганките… по кого другиго?
— Защо? Какво са ни направили?
— А бе, ти! Виждал ли си човек да не е закачал циганка? Откъде да зная аз какво са и сторили. Защото… продават сита, затова.
— Аз не закачам циганки — каза му Мельос. — Те имат „кахъри“. Така ми каза един байчо. Намери си друг.
— Ами, разбира се, че ще си потърся друг. Ти си мърша, за какво си ми?
Дакридзикос като техен „главатар“ проточи шия от задния чин.
— Остави го, бе! — каза той на Хамоляс. — Нали този прие момиче в „бандата“ си? За какво ни е дотрябвал тогава?
Хамоляс се замисли.
След малко обаче го побутна с лакътя си и му каза тихо на ухото:
— Хайде за момичета!
— Какво ще ги правим?
— Ще ги откраднем!
— Ами къде ще ги заведем, като ги откраднем?
— В планината!
— Не, няма да дойда. После ще дойдат майките им и ще ни закарат в полицията.
— Та това искам аз! Не си ли виждал как правят на киното?
— Добре… Какво ще правим момичетата, като ги откраднем?
— Питаш какво ще ги правим ли?… Ще ги караме да ни пекат кестени, а после ще ги щипем до посиняване.
— Такива работи не върша. Само уличниците вършат това.
— Ще ме обадиш ли?
— Няма.
Хамоляс стана сериозен.
— А бе Кадрас… — каза му той замислен. — Ти никога не обаждаш. Защо не обаждаш?
— Не съм издайник.
— Виждам го… но защо не си?
— Та ти издайник ли си?
— Ами че как да не съм! Умирам да обаждам!… И после обадените да ми се сърдят, а аз да почна да ги бъхтя с юмруци.
— Лъжеш… Аз никога не съм те виждал да обаждаш.
— Не си ме виждал, защото не се е случвало. Чакай да се случи, та да видиш какъв издайник съм аз.
— Не, не си такъв.