— Няма да ги откраднат… — осмели се да отговори момчето.
— Виж ти!… А откъде знаеш това? Нима имаш вземане-даване с крадците? Така ли е работата, а? С тях, изглежда, хаймануваш, а? С тях се събираш значи? Чакай да видиш ти, утре ще се разберем. Утре ще те предам на полицията, ще видим тогава.
— Не!… — отговори момчето и гласът му затрепери. — Не, не ходя с тези, за които говориш. Аз…
— А къде по дяволите ходиш тогава?
— Ходя на училище.
— На училище ли? Я виж ти! На училище ли, каза? Е, обърка се светът! Добре де, глупчо… значи, науката не може без твоята мутра. Значи, така да се каже, ако ти не се изучиш, науката ще изостане, а? Искам да ми отговориш на това! Така. Слушай сега, без много приказки: от утре край. Или орач, или поп! За говедар съм те главил, а не за писар! Разбрахме ли се? Хайде сега върви да си легнеш, че утре работа те чака. А освен това гориш и толкова олио…
Момчето загаси светилничето, тръшна се върху сламата и плака чак до сутринта.
На другия ден заряза всичко, захвърли книгите на бунището и не ги погледна вече. Беше взело решение. Орисията му беше такава — да дружи с говедата.
Такива мисли минаваха през ума му. Но беше се излъгало. На третия ден, когато се връщаше от паша, учителят го спря.
— Научих всичко, нещастно дете! — каза му той. — Но няма да те оставя да се затриеш. Слушай сега! Ще ти дам, каквато книга и да ти потрябва. Ще четеш значи, докато преминеш всички класове. И като изкараш основното училище и имаш кураж и за гимназията, не се спирай. Един ритник на чорбаджията и карай. А сега вземи тази торбичка. В нея са книгите. Хайде не плачи сега! Пожелавам ти добър успех!…
Учителят си отиде. Момчето го проследи дълго с поглед, докато той се изгуби зад облака прах, който стадото дигаше.
Както му заръча учителят, така и направи. Прочете от край до край книгите, които той му даде. Всичко научи наизуст.
Един ден през лятото учителят се запъти към ливадите.
— Дойдох да видя напредъка ти — каза му той.
Седнаха там под една дива круша и си поговориха. Попрелистиха и книгите. Поговориха и за намеренията си. Огън беше това дете. Учителят се смая. Когато се разделиха, всичко беше наред. През есента можеше да се яви на изпит в града. Учителят беше готов да му даде свидетелство — че е преминал всички уроци, „целия материал“, както той се изрази, че поведението му е примерно и пр. и пр. И че успехът му е отличен.
Сега нищо не бе в състояние да спре нашия приятел! Последният месец изтече сред луди вълнения и безкрайни мечти, докато настъпи най-после есента, натежала от плод, с благоухания, които гърдите му за първи път вдишваха. Поръча си при селския шивач и една горна дреха — каквато и да е, все пак беше нещо ново! Даде и обувките си на обущаря да им сложи подметки. Изпра долните си дрехи на коритото при водопоя. Уреди и сметките си с чорбаджията. Всичко беше наред. Учителят го придружи до кръстопътя. Тук те се ръкуваха… но учителят държеше нещо в ръката си и не можеше да стисне здраво.
— Какво е това, господин учителю?
— Вземи ги. Това са твоите пари. Вземи ги, за да имаш там в града малко пари на ръка. Животът там е тежък. Там ще ти трябват пари за наем, за храна, за тетрадки. Вземи ги.
Поиска да целуне ръката на учителя, но не я виждаше, защото очите му бяха се замъглили от сълзи.
(обратно)Глава втора
И ето сега тази привечер Мельос седи на моста и гледа голямото училище. Оттук започва старият град с плесенясалите си, струпани една до друга къщи и с калдъръмите си… Той седна на перилата на моста, взе малко вода, да измие краката си от праха, и обу обущата си. После метна през рамо торбичката си и изчезна в тесните улички.
Къде отиваше той? И на самия него това не му беше още ясно. Търсеше квартира. Търсеше някоя бедна къща с добродушна хазайка и нисък наем, тъй че когато й го плаща, да не прави кисело лице.
Но как можеше да открие това? Нима беше написано на вратата на всяка къща каква е, кой е собственикът й и какъв характер има? Всички къщи са каменни, с потъмнели дъски и камъни и стари, изгубили цвета си прозорци. Всички имаха застарял вид. И всички през това време бяха тихи. И така Мельос потропваше с новите си подметки по каменната настилка и се вглеждаше във вратите — дали няма да намери някоя отворена, дали няма да се появи някоя домакиня с благ поглед на прага. Напразни надежди. Тези планински градове се страхуват от студа като котките. Още с първото есенно захлаждане те опустяват. Улиците се опразват, сякаш са погълнали хората. Щом слънцето залезе, всички врати се залостват, сякаш има карантина.
Нещастният Мельос обикаляше нагоре-надолу по сокаците и не смееше да почука на никоя врата. Но къде щеше да преспи? След малко щеше да се мръкне съвсем и безстопанствените кучета щяха да го подгонят. Той забеляза да се белее някаква стена и се приближи към нея. Вратата беше затворена като уста на мъртвец. Дали не беше гробище този град? Стори му се, че нещо се движи по улицата. Мельос се спря като прикован. След малко пред него се изправи една едра жена.