И после каза една хубава своя приказка, която никой не разбра, но която много му се харесваше.
— Дини-мани… пир мейдани! Ти си значи мръсната люспа! Юда неден! Падна вече в ръцете ми, Искариотски! Дай въжето, бабо! Бързо въжето на гредата!
Бабичката излезе с въже в ръце и го преметна през една греда. След това старецът сграбчи предателя за косата:
— Настъпи часът ти вече, Юда, ще те обеся! Две хиляди години ми се изплъзваш из ръцете.
— Ще обадя на директора, ще видиш!… — ревеше Фолос.
— Две въжета!… — изкомандува бай Тодос.
Но в този миг, без той да разбере как стана това, Фолос се измъкна от ръцете му. Всички хукнаха след него, но предателят офейка.
Разправията в мазето продължаваше. Бай Тодос схвана, че моментът е много удобен, за да даде един урок.
— Слушайте — започна той, — от предателството… от предателството се отвращавам като от сопола си. Ами скандалът хубаво нещо ли е? — ще ме запиташ. — Не. Но предателството…
Внезапно старецът млъкна и хвана едно момче за ухото.
— Ти, бе, ела тук… Знаеш ли какво е предателство?
— Предателство… — започна, запъвайки се момчето. — Предателство е да си издайник и да обадиш, че кучето, което беше затворено, Дакридзикос беше… и…
— Чакай. Ще повторя още един път всичко отначало. Предателство е: седя на софрата си и ям тайната си вечеря, а ти не си пъхаш гагата и не лапаш с лъжица в ръка думите ми, а лапаш фасула си — правилно постъпваш… пристигат злодеите Юди. Кой е учителят тук? Ти дума не обелваш. Това предателство ли е? Не. Я повторете и вие това заедно с мене: „Не“.
— Не!…
— Е, тогава, какво, по дяволите, е предателство? Не бързайте… И това ще научим. Всичко ще научим полека-лека. Предателство, значи, е…
В този миг обаче едно от големите момичета от последния клас подаде глава през прозорчето и го прекъсна.
— Какво има, дъще? — запита го бай Тодос.
Така се обръщаше той към големите. Всички бяха „дъщери“ за него.
— Господин директорът… — каза момичето.
— Какво? — каза бай Тодос, който веднага схвана за какво се отнася. — Да отидем горе ли? Добре, ще отидем.
Влезе в стаичката, облече сакото си върху кавадията и излезе.
— Урока — каза той на децата и изглеждаше малко смутен, — урока ще вземем друг час. Сега имаме съдилище.
Спокойно, смело, с трезвен ум и крепко сърце бай Тодос влезе в канцеларията. Тя беше пълна. Директорът, прав, застинал в зеления си костюм, с червендалесто лице, приличаше на домат върху стъблото си.
— Ела по-насам, дядо… — каза му той. — Това момче — и посочи Фолос — те клевети. И затова искаме ти да определиш какво наказание трябва да му наложим. Конкретно той те обвинява в страхотни неща…
— За да сме наясно, господин директоре… що за обвинения ми отправя?
— Казва, че си направил опит да го обесиш поради това, че извършил едно похвално деяние.
— Какво деяние, господин директоре?
— Обаждане на виновника, който извършил деяние, противно на училищния правилник.
Бай Тодос се поизкашля в една червена кърпа за нос, за да прочисти гърлото си.
— На писмо… — започна спокойно той. — На писмо, господин директоре, баща ми не ме е научил. От това, което каза, може би нищо не разбрах. Аз… на честност не съм се учил в никакво училище. Какво е добро и какво зло, съм го открил сам с малкия си ум. Дето срещна Христос, веднага го познавам. „Ето, казвам си, този е Исус Христос“. А където пък срещна Юда, и него пак познавам. „Този е, казвам си, злодеят Юда, който предаде Христос. Да му сера на брадата…“ Боже, прости ме!…
— Много далече… много далече отиваш… — каза му нетърпеливо попът.
— Ще дойда и по-отблизо. И Танасис Ваяс14 знам кой е. „Този е, казвам, онова магаре, дето се отрече от рода си и служи на турчина.“
— По въпроса… по въпроса… — обади се Карлафтис.
— Ето и друга приказка, която не разбирам. Ще дойда, където искаш. Но с това, дето казваш… значи, че предателството е добро нещо — няма да се съглася никога. Отпиши ме.
„Браво!“ — чуха се два-три гласа. И тогава се дигна такъв шум, че училището се разтърси. По-късно бай Тодос разправяше, че дори и вълците в мъгла не се нахвърлят така един срещу друг, както те се сдавили помежду си с думи. Старецът нямаше вече какво да прави там вътре. Събра полите на кавадията си и излезе.
Децата не бяха си отишли; чакаха го още там, за да узнаят какво го е сполетяло. Бяха почнали вече да се тревожат. И ето че след малко той се появи на вратата побледнял, с посинели устни и ги разбута, за да мине.
— Направете път!… — извика старецът, като ги блъскаше. — Отдръпнете се да мина!