— Тържеството завърши… — рече той на децата.
— Господин Анахоридис… извикаха те — празникът продължава довечера.
— Ще отпразнувате останалата част от деня без героите.
— Може ли празник без герои?
— Може… може… — казваше господин Алберт, като претърсваше всичките си джобчета.
Най-после откри в един от тях гумичка и се надвеси над портрета. „Пардон, мадам“, рече той на Бубулина и почна да изтрива мустаците й.
И после:
— Елате… — каза той на децата. — Хайде нищо, елате да ги окачим отново. Но внимавайте… Аз съм на мнение, че жените са си жени, а мъжете — мъже… N’est-ce-pas?22 Умният ще разбере… Дакридзикос, ела за малко.
„Главатарят“ отиде с готовност. Двамата седнаха в един ъгъл и заприказваха тихичко. Алберт погледна жално Дакридзикос с наскърбените си очички.
— Съжалявам… — каза му той. — Съжалявам за това, което си изпати. Строги сме, защото ни е мъчно. И господин Скамвурас много… много съжалява. Боят не възпитава, не, не възпитава. И не помага. Ето за доказателство: ти извърши още по-голяма простъпка. Защо направи това, момчето ми? Трябва да тачим свещените традиции. Защо промени пола на Бубулина?
— Господин учителю, не съм променил листа23 й… — отвърна наивно Дакридзикос. — Поставих й само мустаци.
— Именно за това говоря. Защо го направи?
— Отвращавам се, като гледам тези кози да се месят в работите на мъжете.
— Дакридзикос!
— Накажи ме… Признавам се за виновен.
— Не… Не… Аз… аз… те обичам, дете мое. А ти ми причиняваш толкова мъка… Защо правиш така?
— Защото… защото… и аз, господин учителю, и аз… и аз те об… Ай, по дяволите!
— Дакридзикос!
(обратно)Глава четиринадесета
Скоро настъпи и пролетта начело с палавия април. Той ту се мръщеше, ту се смееше. Лудетина! Всеки негов ден изваждаше на показ и по едно ново цвете. А след това срокът му се свърши и той отиде да спи, прегърнат с март. На календара се появи друг месец. Май… който раздвижи цялото училище за излет. Но на сутринта се дигна такава силна буря, че хвърли на легло половината град. Поизстина и Мельос и лежа десет дни в къщи. През това време той разбра, че въпреки всичко, което кира Арети правеше, за да му угоди, тя не го обичаше. Вършеше всичко само за да не огорчи бай Анестис. Вечерно време той му носеше леблебии, сядаше до възглавето му и разказваше разни случки. Един ден донесе пълна шапка с череши. Това бяха първите плодове, които градините даваха…
Колко топъл щеше да бъде домът, ако очите на кира Арети гледаха малко по-благо… Тогава светът на момчето щеше да бъде по-спокоен. И то би могло за първи път през малкия си живот да каже, че онези, които са създали света, са го създали за всички хора, а не само за половината от тях. И че бог, където и да се намираше, сега беше почнал да простира ръка и над малките хора. Ех, че хубаво щеше да бъде, ако имаше за четене и някаква книга с приказки! Затова, тъй като нямаше какво да прави, Мельос рисуваше с поглед по тавана. Чертаеше по изронената мазилка лодки и влакове, които бързаха да пристигнат, за да не ги изпревари нощта. Те взимаха вода и въглища от гарите и тръгваха отново, оставяйки зад себе си бели и синкави кълба дим.
Един от тези влакове, боядисан с черна боя, нарочно се бе отправил за гората да издири едно момче, което беше се заблудило. Но разните там зверчета бяха се сприятелили с това момче и не искаха да им го вземе. Затова те поставяха препятствия пред влака, за да го преобърнат. После влакът се разсърди, почна да плюе вряла вода и ги опари…
Бай Анестис от това и онова, което Мельос му казваше, разбираше, че детето беше още трескаво и че трябваше да постои още в къщи. Като чу това, кира Арети отиде пред иконостаса и коленичила, плачеше… и молеше бога да я закриля и да не й позволи да изругае.
Но Мельос не долавяше нищо от всичко това и продължаваше да чертае по мазилката своите приказки. Дори понякога това, което рисуваше, беше толкова хубаво, че самият той се прехласваше от красотата му и се тревожеше да не би да изчезне. А мазилката беше невярна. Тя променяше всеки миг своите приказки. На Мельос му идваше да се пръсне от мъка, че беше така непостоянна. Той напрегна малката си главичка, за да измисли нещо. Потисна я, подхвана я с кротост… трябваше да намери някакъв начин да връзва приказките, за да не му се изплъзнат. Но таванът, колкото и да беше добре настроен към него, не можеше да му даде нищо повече. Беше му дал изронената мазилка, изпълнена с рисунки и палячовци. „Е… Мельос, за другото вече ти сам трябва да помислиш.“ Така е, имаше право таванът. И така, Мельос почна отново да напряга и да измъчва главичката си.