Но много избързахме. Момчето си е още дете. Годините не са настроени да бързат, дните се влачат бавно като костенурки.
Сега ни предстоят изпити. Докато траеха изпитите, („изпитанията“, както ги наричаше директорът), бай Тодос беше строг като министър.
— Сега не е време за лудории… — казваше той — това не е футбол. Това са „изпити“, не е шега работа. Измий се, изтрий се и хайде! — на книгата. Всички ви искам — огън! Не искам да ме посрамите. За какво ни бяха толкова уроци! Сут! Всички на книгите си!…
След няколко дни, като затвориха училището, бай Тодос облече новата си кавадия, взе тояжката си и пристигна в дома на Анестис.
Горкият бай Анестис се изплаши. През всичките тези дни той очакваше това посещение.
— Какво ново? — не се стърпя той.
— Хабер и новини добри. Вече е лято. Земята плува в слънце. Полето благоухае на праскови и круши.
— Момчето, куме!… — запита нетърпеливо бай Анестис.
— Вестниците пишат и за война. Някои казват, че нямало да има… още по-добре.
— Момчето, куме!…
— Много поздрави от бабичката.
— Момчето, куме, момчето!
— Момчето ли!… Гръм да го порази! Всички момчета засрами, удари всички оземи. По всичко е пръв!
(обратно) (обратно)Част втора
Глава първа
Училищата отново отварят своите врати. Тази дума е пълна с грижи и трепет, мечти и отчаяние. За едни се отварят вратите на рая, за други — на ада.
Бай Тодос смаза бравата. После откачи големия ключ от дирека, избърса го от прахта, смаза и него и го опита на бравата, за да провери дали работи добре.
— Като часовник… — обади той на старицата.
Бабичката се загледа как старецът врътваше и отвъртваше ключа. Бай Тодос заключваше и отключваше, сякаш не можеше да се насити на това. Те седяха, с часове загледани в ключа, и му се радваха като деца. Най-после бай Тодос провеси ключа на ръката си и дръпна бабичката за дрехата.
— А сега да вървим — каза й той — да оправим пресипналия звънец.
Измъчената двойка беше изпълнена с безкрайна радост. През лятото те се караха за нищо, всичко ги дразнеше. Плашеше ги безкрайната тишина на училището. Но сега бяха като двойка гугутки. Пустият двор ще гръмне от шум и глъч и мазето ще прелее от дечурлига. Ще почне своите „занятия“ подземното училище на бай Тодос. Ще пристигнат и новите фиданки от основното. Пак нови главоболия, нови караници, нови „наставнически речи“. И други деца ще научат нагледно какво значи „предателство“ и какво „честност“.
Мельос тази година щеше да остави „малячетата“. Преминаваше към големите. Той приключи и с уроците в мазето. Всеки минаваше по тоя ред. Но той нямаше намерение да завърши училището.
През лятото всички деца се скитаха безделни насам-нататък и забравяха и това, което бяха научили. Сега бяха пренесли своите лудории из сокаците на града, из околните хълмове и гробищата. Там чупеха главите си с камъни, обираха градините или пък копаеха дупки по баирите и се завираха в тях като къртици. Богаташките деца отидоха на море или по планински курорти, откъдето се завърнаха почернели, сякаш им бяха сменили кожата.
Мельос не отиде никъде. Той не беше нито за курорти, нито за войни с камъни. Но и говедар не отиде тази година. Още през зимата кроеше планове не само за това лято, но и за целия си живот. Време беше да си избере някакъв занаят. Какъв щеше да стане? С ученето виждаше, че не можеше да продължи. С болести, с напрежение, с мъка и пот най-много можеше да изкара и тази година. Друга — едва ли. В началото помисли да стане обущар. Заседнала работа и зимно време няма да те вали дъжд. Освен това този занаят имаше и други добри страни, а най-важното — правеше човека добродушен. Ама ще ми кажеш — откъде знаеш това? Беше го забелязал у един свой приятел кърпач. Той беше побратим на бай Тодос, който беше го запознал с него.
Обущарят беше добродушен, сърдечен човек, същински бай Тодос по ум и разсъждение. Като почнеше да приказва, отиваше ти надницата да го слушаш. Казваше се Ангели или по-точно „дядо Ангелос“. Беше решил да отиде при него.
И затова първата му работа, след като занятията в училището свършиха, беше да отиде да се срещне с него. Завари го да пъха пирончета в устата си и да смазва конци с восък. Седна и му разказа всичко — „как“ и „защо“, — за да не го повтаряме пак отначало.
— Какво разправяш, бе, пишман майсторе! — извика старецът, сякаш го боднаха с шило. — Ще зарежеш ученето ли? Да не си посмял да ми повториш това, защото ще те проклинам дори и от гроба. Остави това. Остави тези приказки и ми кажи нещо за Тодос, че отдавна не съм го виждал. Как я кара? Какво прави неговата Зумбуля? Линее ли, линее ли?… Ех, когато човек почне да се топи, няма спиране. Изхабява се полека-лека ей като това точило. Ядеш ли леблебии? Виж го ти! Какво ме гледаш като празна делва? Понеже нямам зъби ли? Слагам ги в устата, наквасват се и сами отиват в стомаха. Не се тревожи, не съм ги купил аз. Донесе ги едно дяволче, което дойде да му закърпя сандалите, и ги забрави на масата. Пази се само да не кажеш на побратима ми, че ще зарежеш училището, защото жив ще те опее. Махай се сега, да те не гледат очите ми… И да ми дойдеш пак, когато скъсаш подметките си. Хайде лека нощ.