— Арети… размисли ли?… Какво са те учили? Не помниш ли какво казваше Христос? „Обичайте децата“…
— Обичайте децата, но не е казал да бъдат и болни.
— Именно тогава още повече.
— Нито пък е казал да му не знаеш рода.
— Аз зная. И той е от майка роден. Майчица го е раждала. В това съм сигурен.
— Как се е казвала.
— Е!… Все ще е имала някакво име. Нима е била без име? За името й ли сега ще се караме? Хайде аз ще кажа, че се е наричала Гаруфаля, а ти кажи — Крусталя. Ножове ли ще вземем да се изколим? Във всеки случай непременно… е имала име на жена. Хайде аз предлагам да я наречем Лемоня и да спрем или пък ти искаш Вангелица? Нали знаеш… аз хатър не чупя.
— Ето… — рече Арети. — За това и онова ще разтурим дома си. Знаеш, че… брашното се свършва.
— Затова ли се ядосваш? О-о-хо!… Ще стигне и ще остане.
— С един излишен корем ли?
— А… не ти ли казах? Сватанакът Зафирис прочел във вечния календар, че щели сме да имаме, казва, голям берекет през тази година. Дъжд колкото трябва, и изобилен плод… Видя ли? Аз очаквах това. Нали ти казвах. Това дете ще ми донесе щастие.
— Ами сега какво ще ядем?
— Кюспе, трици, уров25… каквото се намери.
— Ами добитъкът?
— Ще се гощаваме с него.
— Глупости разправяш. Трябва да варя и жито за помен през тази година. За родителите ти, за моите… Петохлебие, литургии…
— Е… и мъртвите ще ни гощават със своите помени.
— Какво? — сопна се Арети и се изправи с опулени очи. — Я повтори това пак! Виж ти поръки! Ще зарежа сега аз помените си заради едно циганче, нали? Върви пред иконите и коленичи. Осем метани ще направиш. Само това ми липсваше да чуя! Да натъпча чужд търбух и да оставя гладни душите на покойниците…
— Кои души бе, Арети? Тумбаците, искаш да кажеш. Тумбаците на попа и на попадията.
— Грешнико!… — изписка Арети. — Ох, какво да правя сега? Ще занеса един литър олио на поп Ангелос и ще го помоля да се застъпи пред бога за опрощение на греха ти! Пръждосвай се, махай се… от очите ми! Върви в кафенето. Да те не гледам, че изпадам в грях!
Анестис отстъпи пред гнева, взе шапката и броеницата си и се запъти към пазара, за да се разсее.
На обед Арети беше като онемяла. Анестис влезе, сякаш нищо не беше се случило. Завари момчето наведено над книгите си.
— Арети!… — извика той още от стълбата. — Сготви ли нещо? Гладен съм като вълк.
Тя го стрелна с такъв поглед, който го прободе като игла.
— Прихванали са я… — каза той на момчето, като му смигна и го погали по главата. — Хайде ела да ядем! Но какво е това, защо само две чинии си сложила? Къде е твоята?
Арети, която тъкмеше огъня, вдигна очи, зачервени от дима, пък кой знае и от какво друго, и отново го бодна в сърцето.
— Яжте, пийте и се веселете… — каза му тя. — Аз ядох ругатни и пих оцет… „отрова“, дето казват.
— Няма ли да млъкнеш?
— Млъкнах вече. Но искам да знаете и двамата, че тук аз командувам!
— А аз пък нося!
— Тогава живейте си двамата. Аз отивам при сестра си.
— Арети… — каза й кротко Анестис, мъчейки се да я умири. — А, бе, Аретинце, а, бе, душичке. Какво става днес с тебе? Ела да ядеш!
— Яжте двамата. Ако ядем и тримата, какво ще ядем утре?
Мельос се чувствуваше все по-тежко. Държеше лъжицата в ръка, без да може да я помръдне към устата си. Беше усетил накъде биеше кира Арети, но не можеше да повярва. Но това беше явно. Той смъкна кърпата за ядене и се изправи. Задушаваше се. Докато старецът се опомни, момчето се намери на улицата. Той изтича по чорапи до външната врата, погледна нагоре-надолу из сокака, извика… но от момчето нямаше и следа.
И тогава бай Анестис видя целия си живот празен, почувствува сърцето си разбито. Разбра, че напразно се е потил, бдял и изнемогвал. И тогава си спомни как баща му веднъж казваше на съседа си — един самотник, ненужен и бездетен като него. „Защо си дошъл на света, бе? Пратиха те да напълниш цяла кошара с деца, а ти напълни цяла кошара с тор. Без полза стърчиш в света. Пръждосай се!“
(обратно)Глава втора
В крайните квартали има едни колибки, сред чиито дворове горят огньове. „Цигански махали“ ги наричат на своя език големеещите се от града. Вонят, казват те, на фъшкии и парцали; и никой не влиза в тях. Тук хората се движат раздърпани, с голи кореми, боси, неподстригани. Всичко им липсва. Удобства, облекло, хляб. Само децата са в изобилие. Тези махали произвеждат дечурлига — цели стада. Смъртта покосява всяка година много от тях, но все пак остават и доста за живота.
На малко баирче под едно черничево дърво, голямо като явор, пуши разкривена къщурка. Свита, бедна, тя чака тъжно бели дни, които не идват. Стопанинът й, Битрос, седи до огъня, грее ръцете си и играе с децата. Поплясква ги по задниците, милва коремчетата им и позволява да му дърпат мустаците. Стопанката му пресява царевично брашно, за да забърка качамак.