Добродушна беше жена му, с възчерна кожа и бадемовидни очи. Само едно нещо я дразнеше на тоя свят. Закачките, които й подхвърляха долномахаленци и особено техните деца. Не смееше да се подаде навън, защото, щом мръднеше надолу, те почваха след нея: Циганко, скитничко, вземи баклата си и ела. Гръц — връц.
И когато се завръщаше в колибката си, беше толкова развълнувана, че не виждаше къде стъпва, и газеше децата, като минаваше.
— Жено… — казваше й Битрос — хаирола… мъка е легнала пак на душата ти… Какво ти направиха?
— Сдавиха ме пак рожбите на вълка! Прости ми, господи…
— Разкай се. Какво ти сториха?
— Взеха ме на майтап… Гръц, та връц!
— Деца са бе, жено. Детинщини — играят си. Остави ги. Тук дори и жабчетата си играят, та дечурлигата ли не искаш да си играят? Съвсем каменно сърце ли имаш бе, жено!… Не ти ли е жал!
— Жал ми е… Но сърцето ми кипва и не мога да търпя повече.
— Дръж се. Утре ще пораснат…
— Да, но други ще се народят.
— Е, какво да се прави?… И други ще се народят. Какво, ялови ли искаш да станат майките им, а? Добре… Моли се да станат ялови. Но какво ще спечелиш? Или пък искаш да измрат децата им? Моли се да измрат.
— Не, не искам…
— Виждаш ли? Седни сега да се успокоиш. Хайде хаирола! Свари малко кускус да нахраним нашите деца. Остави другите да си играят. Не озорвай така сърцето си, че ще го пръснеш.
— Гонят ме с плюскалата си и плющят в ушите ми и ме стряскат.
— Ех, та това е добре… Ако не правеха това, щяха да изпочупят прозорците и тогава щеше да бъде още по-зле.
— Ами че къде прозорци у нас, нали нямаме!
— Ние нямаме, но другите имат… Остави ги да си играят, та да пораснат. Ако не играят, ще си останат малки като мравките. Искаш ли да стане така?
— Не, не искам.
— А така. Седни сега да си отпочинеш и да нахраним нашите. Зная аз… Там долу в града хората са шегаджии. Какво можем да направим? Полека-лека ще се оправят…
Добър като теленце беше бедният Битрос, с душа кротка и нежна като ружа. Най-малките деца както всякога и тази вечер играеха на конче върху колената му. Покатерваха се на тях, възсядаха ги и дърпаха мустаците му вместо юзди.
— Дий! Конче! — пискаха те. — Хайде… хайде… цъ… цъ…
Най-малкото от момичетата, с тънки като червейчета плитчици, пъхаше главичката си в черната пазва на баща си и играеше на „дза“.
— Вдетинил си се… — каза жена му.
— Какво да правя? Мъча се да ги отгледам…
— Така не растат. Не ставай шашкънин.
— И така растат. Малко смях и игра, малко ядене… Таман… Играта и смехът ги правят яшни. Сега ще излапат по една паница. Ой! Ой! Ой! Мустаците ми. Ей-й-й… жено… цяло снопче косми ми отскубна!
— Ишаллах… Падаше ти се…
Момчето се късаше от смях, размахвайки космите в шепата си като трофей. В този момент една мъничка, плаха сянка се появи пред вратата.
Когато се намери на улицата, Мельос почувствува, че му притъмнява пред очите. Краката му не го слушаха. Това беше краят. Сега вече нямаше грешка. Пъдеха го. Това, което говореха очите на Арети, сега му го каза и устата й. Той беше бреме за тях. „Махай се. Ядеш хляба ни, а той не ни достига. Върви да обремениш и други. Не го ли разбираш? Внесе раздор в дома ми.“ Да, беше го разбрал. Най-напред го беше доловил във всички нейни обноски. Четеше го в упоритото й мълчание, в поклоните й пред иконите, в начина, по който подсмърчаше и изричаше „слава тебе, боже“. Сега вече беше чул всичко това. Не беше теле я, не беше направен от тенекия. Отново да влезе в този дом!… По-добре да се хвърли в реката.
Той почна пак да се страхува от хората. Разтреперваше се, като си помислеше за тях. Тогава си спомни за една крава. Когато навън валеше и севернякът режеше като остър нож, сънят не го спохождаше. В малкия обор нощите му се струваха безкрайни.
Но дори и да имаха някакъв край, Мельос не можеше да узнае това. Оборът му нямаше прозорец, пък и нямаше нужда от такъв. Животните виждат и през нощта. Човечетата… не трябваше да виждат дори през деня. Господарят му беше доволен, че слугата му зъзне. „Ако не мръзне, ще спи, казваше си той… А ако той спи, ще трябва аз да бдя.“
Господарят имаше една сестра. Едно красиво момиче, което бе изпратено от село с музика и хора, но се завърна скоро след това съвсем само. Мельос не знаеше какво беше й се случило. Дочуваше само да казват за нея, че „не сполучи с женитбата си“. Тази сестра на господаря го съжаляваше. Често му оставяше на дъската над вратата на обора някоя и друга смокиня или бадемче, както хората оставят зимно време трохички на птичките. Когато снегът беше дълбок и говедата не излизаха на паша, сестрата все поглеждаше притеснено към обора.