— Горкичкото… — казваше тя на брат си.
— Какво ти е пак? Какво ти става пак? — питаше я той. — Пак ли почна да се трогваш.
— Няма ли да подивее така… съвсем самичко?
— Че защо „съвсем самичко“? Нали си има телетата, тора и буболечките по него…
— Да, но мръзне…
— О, де и ние да имахме неговото отопление! Торът е топъл като жар. Освен това има си и говедата. Дъхът им е като баня. Остави ти него, гледай своя хал…
Сестрата изведнъж побягваше и отиваше в стаята си, за да си поплаче. Да… имаше значи една крава, както казахме, чието теленце беше се изгубило. Беше го отнесла водата при един порой на сухата река. При тази именно крава отиваше Мельос през големите студове и се сгушваше до нея, за да се стопли. А тя го пускаше при себе си и дори му решеше косата с езика си…
Той си спомни отново за тази крава. Почувствува нужда от нея сега, когато отново го сполетя неволя, почувствува отново нужда от топлината и любовта й. Искаше му се пак да усети дъха й край своето ухо, онзи дъх, който беше тъй майчински…
Той вървеше съвсем покрай брега на реката. В ушите му беше останал, сякаш се бе залепил там, тревожният и отчаян глас на бай Анестис, когато се спускаше по стълбата, за да го настигне.
Прекрасно сърце… Колко сговорчив и добродушен беше той! С всички се погаждаше. Само кира Арети не се погаждаше с никого, дори и със себе си.
Той вървеше съвсем покрай брега на реката.
Сега в училище вече е почнал следобедният урок. Имаха вероучение и пеене. Учителката със своя напевен глас и подвижния си поглед ще отмерва с линията такта. — „А сега отново, деца. Да капо26!“
Сега вече са ги пуснали. „Кадрас отсъствува“. Къде отива той? Реката няма да се свърши и след двадесет години дори. Но къде най-сетне отива той? Къде отива? Ето, след малко ще се мръкне. А тази вечер ще се стъмни повече, повече от всеки друг път. Иска му се да се свие някъде. Доспа му се. Оборът с кравите беше далече. Толкова далече, че сега му се стори, че беше прочел всичко това в книгите.
Патките излязоха от водата. Измиха добре краката си, постояха там край брега на реката, да поизсъхнат, и след това влязоха в курниците си. Той си спомни как прекараха заедно веднъж… Имаше и едно кученце, и един циганин тогава. А! Да, тъкмо той!… Битрос, неговият приятел. При него трябваше да отиде… Само той му оставаше. Не знаеше къде е къщата му. Но реката ще го изведе там.
Бяха се срещнали веднъж в горните махали, помнеше добре това. Да, Битрос беше. И му беше казал съвсем направо да дойде да живее при него. Беше протегнал своята черна ръка и му бе посочил къщата си. Отдалечаваше се и изчезваше вече сред къщите, но още продължаваше да му я показва.
Мельос си спомни сега колко добър беше Битрос. И какви добри приятели бяха станали. За няколко минути те бяха станали най-добрите приятели на света. Детенцето му беше с черно коремче…
Другите хора не искат и да погледнат такива деца. Изплезват цяла педя езика си и плюят… Фту!… казват и мръщят очи. Наричат ги „хамбури“, кой знае защо… И като ги запиташ „защо“, сърдят се дори. — „Как защо?“ — казват. — Хамбури ще рече хамбури и край. Кутретата защо ги наричат кутрета? Има ли „защо?“ Не. Тогава млък… Казват ги хамбури, защото са хамбури, което значи хамбури… свършено. Приятелят му, циганинът, знае това, но глади голите си гърди и се смее. Един циганин има да се тревожи за толкова много неща, че ако почне да се притеснява за всяко нещо поотделно, ще се пръсне. Наричат ги и мръсници, защото носят черни ризи…
Мельос стигна до оня камък, на който циганинът беше го покачил, за да му покаже дома си. Ето, видя го. Отдалече се виждаше димът от огъня, който бяха запалили вътре, за да се стоплят — а може би и за да сготвят. Той се приближи тихо. Сянката му се изправи разтреперана пред вратата.
Малкото момче, което беше яхнало „кончето“, спря да се смее и посочи с пръст. Битрос извърна поглед към вратата.
— Хаирола… какво има?
Битрос сложи ръка над очите си като тиган и запита:
— А ти ли си, бе джамбекир? Заповядай, бе. Мер хаба!27 Влез вътре. Пушекът ослепява очите, но хора не яде.
И внезапно скочи като в треска.
— Брей… Къде съм виждал аз това момче? — извика той с топлия си глас. — Ела тук, татковото. Ех… козленцето ми! Жено… брак28. Ела, яврум, ела, дуду… Остави ситото. Мусафир си имаме. Ето че дойде. Мелос… седни… Седни. Ето и дечурлигата… Гуреливи са, но нищо. Това е най-малкото. Здравата дърпа мустаците ми!… Ох!… Дуду… Ето почна. Ела, даскале… хайде седни… Каквото е мое, то е и твое… Любов ни дай на нас. Това ни стига. Берекет е за нас, ааа! Хайде седни! Ял ли си? Ние ще те нагостим. Дотегна ти, а? Ха-ха-ха… Празна работа е учението. Аз нали ти казвах: вади-очи е то. И с акъла е същото. Акъла си дори загубваш. Ядеш ли кускус?… Ех, че е вкусен. Лапнеш лъжица, лапнеш и един пръст! Ха-ха-ха! Дуду, ето го! Този е моят аркадаш. Ееех… че приятелство си имаме ние! Нали е така? Заедно го вързахме — хе там на реката. Нали е така? Холан! Я се ръкувай сега с дечурлигата. Това е най-малкото. Не се страхувай. Нямаш още мустаци, но то дърпа — здравата!