Жената спусна запретнатата си рокля, за да закрие черните си крака, пристъпи към Мельос и сложи ръка върху главата му. После я повдигна нагоре, както я държеше така.
— Правиш ли „плюскала?“ — запита го тя.
Мельос разбра за какво го питаше. Долу в града това беше на мода сега. Децата правеха топчета от сдъвкана хартия, слагаха ги в плюскалата и замерваха с тях хората.
— Не… — отговори й той.
Дуду го изгледа изпитателно в очите.
— Подиграваш ли се?… Подиграваш ли се с хамбурите?
— Не… — рече отново Мельос.
Битрос се разсърди. Плесна се по бедрата и дигна цял облак прах.
— Ах… — каза той. — Дуду, шербетчето ми… Какво му правиш на приятеля ми? Та той е един малък светец… Обича патките, и змийчетата дори обича… какво го мъчиш?
Циганката посочи огнището.
— Ето… — каза му тя. — Черно, съвсем черно са ми направили сърцето. Имам тук парче тръстика. Ще ти го дам да ми направиш сега едно „плюскало“. Но недей навън, чу ли? Тук ще ме плашиш. Недей навън, нали? Защото всички шейтани29 се сбират и викат „циганко“. Ти викаш ли „циганко-миганко“?
— Не.
— Прави ли ти удоволствие? Извикай. Но тук, чу ли? Не навънка. Навън всички викат заедно и те шашардисват.
— Играят си… — каза Битрос. — Те не са виновни. И в техните къщи е влязла грижата. Бащите им не могат да им купят свирки и те си играят с „хамбурите“. Млъкни сега, жено. Ела сега да сготвим кускуса и да нагостим приятеля ни. Ела, Мелос, седни. Тук, тук. Пречи ли ти пушекът? Седни там.
Циганчетата се домъкнаха с голите си коремчета и го заопипваха. Дори му се усмихнаха, сякаш им беше братче.
След малко Битрос вдигна очи и погледна Мельос. Той беше с насълзени очи.
— Хм… хм… — рече с променен глас Битрос. — Виждаш ли какво прави пушекът на очите? — И като се поизвърна, незабелязано навря черния си юмрук в очите си, за да ги избърше.
— Проклет пушек — рече той пак.
Жена му не разбра нищо…
(обратно)Глава трета
Едно малко облаче, което ухае на боб, излиза от мазето на бай Тодос. Старците ще изпият първата вода от боба, за да се сгреят, и после ще налеят друга, за да се свари яденето. Преди малко настъпи ветровита зора. Рекичката под тополите ромоли изплашена. Дръвчетата въздишат и губят своите листа.
Старецът гледа унесено листопада. Затова не долови нечии стъпки, които се приближиха зад него. Внезапно той се извърна и сложи ръка на къдриците си.
— А… — извика той. — А, ти ли си? Какво прави пакостничето, куме? Сигурно е болно, нали? Треската коси, коси. Няма какво да се прави… търпение… Загледал съм се тук в тази поразия. Зима, нали?… Хайде да влезем вътре! Разтревожен ми се виждаш.
— Да, разтревожен съм.
— Ех, по-скоро да минава; какво ти се е случило? Да те почерпя ли малко бобена вода? Полезна била, казват, за черния дроб. Така казват хората. Но за нас е полезна за кесията ни.
— Да ви донеса ли — рече Анестис, — да ви донеса ли една стиска планински чай?
— Планински чай ли… балсам!… Но… не желая да те лиша от него.
— Какво разправяш, куме? Нима съм го купувал! Набрал съм си го саморъчно.
— А тъй ли, значи не е купен… Е, щом като не е купен… добре.
— Набрах си го, като отивах за дърва.
— Е, щом като е така, още по-добре тогава. Защото купеният… първо, не струва, после, плаща се прескъпо. И тъй, какво ти се е случило?
— Момчето…
— Е, какво?
— Изчезна!
— Недей приказва такива неща! Защо побягна? Да не би да го е обидил някой? Какво да ти кажа, куме! Какви ли не деца са виждали очите ми! От всякакъв род, но такова чувствително дете за първи път виждам. Да не си го обидил?
— Аз ли?…
— Твоята бабичка, нали? Разбрах го. Мъжете направиха света, а жените го разтуриха.
— Дали не си го виждал вчера?… На следобедния урок.
— Не, не е идвал. Нито вчера, нито завчера. Ако беше дошъл, щях да го видя. Наистина очите ми са били насочени към лудетините, към пакостниците… но хвърлям по някой поглед и на него. Не, разбира се, дали прави пакост, пази боже. Ето тъй… следя го, понеже е… понеже е малко болнав. Ела вътре, де. Ето, чакай да ти донеса едно столче и да седнем тук до огнището. Старата пак е малко болна. Съсипва се, горката. Къде може човек да се справи с такава огромна сграда! Всеки ден изхвърляме по двеста оки пръст. Кал, куме, кал да видят очите ти! Боже господи, къде намират толкова кал?