Имаше една гарга с шия, опръскала с мастило — сигурно беше откраднала някоя мастилница. Беше съседка на Мельос и той я познаваше най-добре. Дори беше я кръстил „Факьоло“. Много го занимаваха тези кражби на гаргите и веднъж запита за това старата собственица на дома, която ходеше все начумерена. Тя беше се скарала със себе си от години насам и не можеше да се помири.
— Мамо-стринко… — каза й той един ден. — Пак дойде оная крадла гарга и ми задигна едно копче.
— Какво да ти правя?… — каза му навъсено старицата. — Да не ми е сватя, та да й го поискам обратно? Къде са ти очите?
— Не мога да разбера за какво й са толкова неща?
— Ами… сигурно има щерки.
— Че какво от това?
— Как какво? Събира им чеиз. Това значи да си майка. Събираш, събираш… приготвяш зестра на дъщеря си, а после идва зетят и те изхвърля на улицата.
— Не е ли добра дъщеря ти? — запита я Мельос, който също имаше собствено мнение.
— Докато тя имаше нужда от мене, беше добра… Сега, когато аз имам нужда от нея, стана лоша. Но нищо. Няма да я прокълна. Ще го намери от дъщерите си. Спокойна съм.
— Да, но ти каза, че зетят ти е виновен.
— Така ли ти казах? Грешка направих. Тя го насъсква. Но не се тревожа, спокойна съм. От дъщерите си ще го намери.
Една-две гарги си позволяваха да влизат и вътре в стаята му; беше им разрешил това.
Но какво да ги правиш… Непризнателни птици бяха те. Влизаха в стаята му, тършуваха навсякъде и не му обръщаха никакво внимание. „Щом не ни закача, сигурно е умрял“ — казваха си те. Нито една от тях не помисли, че може да е „незлобив“, „дружелюбен“, нито една не помисли това…
Всички воняха като мръсни баби. Сигурно в корема си имаха някоя мърша — сигурно. Съвсем невъзможно е да вони толкова много една плът, ако вътре няма леш.
Някои от тях бяха непрокопсани. Само ядяха и скитореха насам-натам. Гладници и лоши къщовници. Изглежда, че бяха вдовици или бездетни. Никога не носеха нещо в гнездата си. Каквото намираха, изяждаха го и после кацваха на някоя суха клонка, мързелуваха и си гледаха рахатлъка. Момчето се чудеше… Никаква работа ли нямаха? Така ли прекарваха живота си? В седене и в спане ли?
Мельос отиде отново при бабата. Тя сигурно знаеше.
— Бабо, я ми кажи, тези не носят ли яйца?
— Какво каза? Каква я мислиш ти? Могат ли всички да носят яйца? Нали старите не носят.
— А какво правят старите?
— Ядат и пърдят… като мене. Ядат значи, ако намерят нещо, защото повечето от тях не намират нищо и пукват.
— Ами защо? Не ги ли хранят дъщерите им?
— Защото са като моята Урана, затова. Но нека! От своите дъщери ще си го намерят. Къде ще отидат? Всичко на този свят се плаща.
— Искам да запитам още нещо…
— Ами защо не питаш? Аз всичко зная.
— Език нямат… Как се разбират помежду си? Само с „гаа“… какво може човек да разбере?
— С „гаа“-то ли? Не им бери грижата ти, това „гаа“ им стига, та и оттатък минава. Едно „гаа“ ще рече „искам храна“. Две „гаа“ ще рече „искам мъж“. Три „гаа“ е „махай се от главата ми! Аз открих първа умрялата мишка!“
— Добре, де… Но… нещо друго не желаят ли да си кажат?
— Всичко друго е излишно. Това им стига и дори им е в повече. Дъщеря ми бръщолеви по цял ден и се изморява. Какво печели? Нека ми каже: „Махай се, майко! Не те искам!“ аз ще го разбера. Но тя не го казва.
Дъщеря й е една разчорлена вещица, която се мотае из къщи и ругае по цял ден. И не само че не се насища на ругатните, но още повече се раздразва. Не се бе заяла досега с Мельос, но нямаше и причини за това. Бай Анестис й плаща добре и за наема, и за храната. Тя е едра жена, силна като буря и червендалеста като ябълка. По полите й висят като гроздове едно-две сополанчета. Мъжът й е прегърбен, неразговорлив, бледен. Не се е случило досега Мельос да чуе гласа му, а може би и никой друг да не го е чувал никога. Урана се държеше с него като със слуга. Пращаше го ту тук, ту там, като крещеше с ужасен глас, а той навеждаше глава и тръгваше, издавайки някакъв провлачен звук, подобен на звука, който кучетата издават, когато почват да скимтят.