Глава пета
Мазето се пълни с премръзнали деца. Навън дъждът се лее. Колената им са целите опръскани с ледена кал. Отвратителни дни. Бай Тодос се кара, сякаш плаче. Децата така са се наблъскали, че той не може да се помръдне. Не стига, че му тъпчат кавадията, но някои и го ядосват. Виковете му се чуват надалече. Повечето от тях, за да „станат по-високи“, излизат на двора, скачат като кончета и по обущата им се налепва по десет сантиметра кал. След малко калта се втвърдява и се споява с обувките.
Бай Тодос знае какво ще стане и още отсега оплаква дните си. Преди да си отидат, децата ще оставят под чиновете всички тези токове от кал. И ще трябва да мете три денонощия, за да очисти пода.
В такива дни мазето освен на фасул миришеше и на дъждовна влага — оня особен лъх, който издават напоените с вода дрехи. Бай Тодос запушва ушите си с пръсти и се качва на един сандък.
— С-с-с-с-с!… — вика той.
Но никой не му обръща внимание. Бай Тодос повишава още повече глас.
— С-с-с-с-с… казах. Пукнете! Слушайте тук. Тези, чиито палтенца са най-мокри, да се приближат до мангала.
Всички, които носят палтенца, се приближават до огъня. Тогава бай Тодос се мушва сред останалите и дири онези от момчетата, които не носят въобще палто.
— Да се махнат… — извиква той — онези, които носят палта, да ги няма. Марш! Така, а? Ненаситни такива!… Хем палтенце, хем огън, а? Тези, които имате палта, махайте се. Нали казах? Сега ще се стоплят голичките, онези, които въобще нямат палта. Зная аз… Хм… Онези, които си имат палта, имат си и огън в къщи. Греша ли? Не, не греша. Марш! Още ли сте тук? Аз командувам мазето! Или се пръснете, или ще загася огъня и тогава всички да ви няма. Аз съм тук директорът. Марш! Как мислите вие? Джеремета с джеремета недни!
Бай Тодос беше пропит с дълбок дух на справедливост. Всичко вършеше някак си грубо, малко недодялано. „Не съм образован“, казваше той. Но действуваше справедливо. „Навремето, когато другите учеха писмо — продължаваше той, — аз се учех да откривам гнезда. После по мое време да се учи писмо беше и малко срамно. И затова ние се учехме на неща, които подхождаха на възрастта ни. Но… слушайте, не зная какво ви учат там горе даскалите, аз обаче тук долу искам честни работи. Слушате ли? Искам честност! Свършено.“
— Ами какво значи честност? — извикваха бърборковците.
— Какво значи ли? Не знаете, нали? И искате да ви повярвам. Е, значи честност, ще рече, когато бях малък, веднъж валеше лапавица — ето както сега, — а аз изтребвах птиците с едно сито, под което слагах червейчета и трици, и така беше нагласено, че като дръпна връвта иззад маслиновото дърво, откъдето дебнех, захлупвах и улавях птичето, което идваше да си клъвне от триците, а майка ми ме питаше за училището и аз й казвах: „Боже, че труден беше урокът днес“, а вие сега мислите, че това ще рече честност? А, не! Това е онова, което не ще рече честност?
— Е, какво значи честност? — питаха пак онези. — Ние нищо не разбрахме.
— … Казват ти точно, обясняват ти го с най-големи подробности, за да го разбереш, а ти… „нищо не разбрах“. Да, и това не значи честност.
— Ами какво значи честност? — изпискваха те пак.
— Изчезна тя. Да свърши междучасието, та да ви изпратя горе и да се отърва от вас. Всичко разбирате и все на дръвници се преструвате. Ела ти тук, врабченце… на тебе казвам, джеременце. Нали Мельос се казваш?
— Да.
— Нали ти намери преди няколко дни три драхми на улицата и вместо да си купиш бонбони, както правят другите деца, отиде и си купи моливи и тетрадки?
— Не… — отговори Мельос. — Не съм си купил тетрадки. Бонбони си купих.
— Ето… на! Това значи честност. Хайде сега махайте се от главата ми и да се отърва от вас. Звънецът ми! Къде е звънецът ми, та да ви подгоня, както Исус подгони демоните!… Луцифери! Луциферчета на сатаната!…
Докато долу в мазето продължаваше „семинарът“ на бай Тодос, горе около печката в стаята на директора пламваха клюките, които учителите наричаха коментари. Директорът беше отишъл до пощата. Преподавателят по гръцки език отсъствуваше по болест — беше настинал. Той именно беше прицелът заради неговото застъпване в полза на „народния идиом“31.