— Уплаши се от една невестулка и насмалко щеше да ме хвърли от самара. На, виж го! Още трепери, сякаш го биеш с пръчка. Трябваше да сляза и го доведох, като го теглех.
— Фотяс… Фотяс… — каза му гальовно жената. — Пруст…
Чу се шум от копита. Две животни влязоха вътре и спряха точно под стаичката.
— Да го вържа ли на яслите? — запита жена му.
— Да, но донеси ми първо нишадъра и после му стопли малко трици.
— Да го намажем ли с малко оцет?
— Добре се сети, дай!
След това се чу как мъжът й започна да успокоява животното с гальовни думи и да му разтрива гърба с оцет.
— Прави му удоволствие… — каза жената.
— Харесват му такива работи на дявола. Фотяс… На, смръкни!
Чу се как животното пръхна.
— Така! Браво! Така, юначето ми! Ето виждаш ли, Арети… мина му.
— Еее! Слава богу. Знаеш ли…
— Какво?
— Горе имаме гост.
— А! Добре ни дошъл. Направи ли нужното?
— Чакай де!…
— Какво?
— Още не съм ти казала кой е.
— Който и да е, добър е. Почука ли, преди да влезе?
— Почука.
— А, тогава е добър. Лошите не почукват.
— Чуй най-напред де!…
— Казвай!
— Момченце е. Почука на вратата и потърси стаичка. Искал стая под наем, казва, защото щял да ходи на училище тук.
— Що за дете е?
— Измъчено изглежда. Не го разпитах подробно. Носи си и едно вързопче с дрешки.
— Изглежда, че ще ходи в гимназията.
— Така изглежда.
— Е, какво му каза?
— Казах му: „Седни там на торбичката си, докато дойде мъжът ми“.
— Добре си направила…
— Да прекара нощта… пък утре, много му здраве.
— Не бързай… За да почука на нашата врата, ще рече, че няма свои близки тук.
— Така мисля и аз.
— Така… Остави сега, ще видим после…
— Какво? Ще го приемеш ли?
— Казах: остави сега, ще видим после. Да го видим какво представлява. Какво друго исках? А, да… Какво сготви за вечеря?
— Потърсих малко зарзават, но… не намерих. Имах за едно варене боб и го сложих в тенджерата.
— Готов ли е?
— Отдавна ври. Да вървим ли?
— Да вървим, да вървим. Само ако имаш малко… топла вода.
— Качвай се, всичко съм ти приготвила.
Стъпките им се чуха по стълбата. Мельос стана от пода и седна отново върху вързопчето си. Добър беше чичото… Думите му излизаха направо от сърцето. И колкото повече го слушаше, толкова по-леко му ставаше. Стана му топло. Горната му дреха започна да го топли като кожух. След това започнаха да сипват от ястието и миризмата му изпълни къщата. Ех, топла сготвена храна… и един дом да те гощава с нея! И домът да бъде топъл като майчина пазва. Да. Но дали ще го поканят? Ще му кажат ли гостоприемното „заповядай“? Или ще го оставят да се насити от миризмата? Млъкни, Кривия, не се отчайвай. Сега, ето след малко… Ето това не са ли стъпки? Не спряха ли пред вратата ти? Да, да, така е.
— Момче…
Да, вярно. Това е гласът на домакина. Момчето се размърда.
— Спиш ли, момченце? Стани, стани. Ела да вечеряме, пък и да се запознаем. Бре! Бре!… Така сам ли седиш там в тъмното? Ще загубиш очите си.
Мельос се изправи, пооправи се уж и излезе.
— Бре! — извика старецът, като излязоха на светло. — Та ти си бил цял юнак, бе! Как ти беше името?
— Мельос…
— Ето това ще рече име! Да си жив и здрав дълги години да му се радваш, момчето ми! Аз съм бай Анестис. А тази тук е леля Арети. Седни. Тук, тук, на софрата. Така! А… такъв ли срамежлив си ти? Ами че така ще умреш от глад. Жено, лъжица за Мельос! Хай добре си ни дошъл. Бръкни дълбоко да хванеш и боб. А така, браво! Ееех… Арети, тази вечер си сготвила ядене като за везири!
След малко се чуваше само шумът на лъжиците, които работеха здравата.
Старецът поиска да му досипят.
— Студът ми отвори апетита… — оправда се той. — Искаш ли и ти, момчето ми? Не? Добре, няма да те насилвам.
Като привършиха с яденето, старецът се оригна, оттегли се и се облегна в ъгъла.
— Ела сега при мене. Аз ще си свия една цигара, а ти ще ми разкажеш житието си. Нали за гимназията си дошъл? Аз се сетих. Видя ли, нали ти казах, бабо… И тъй?
— Ще държа изпити… — рече момчето. — Цяло лято и цяла зима съм работил. И сега съм дошъл на изпит.
— Ех, ех, ех…
— Спестих малко пари за книги и за наем. Ще ям сухоежбина.
— Много скъпо купуваш учението си, момченце! И какво намерение имаш да правиш с това учение?
Тук Мельос се обърка. Какво щял да прави с учението ли? И питат още! Просто искаше да се учи! Не можеше без учение. Ето… копнееше за учението, ей тъй… както за хляб, как да го каже?
— Искам да се уча… за… да чета книги.
— Е, добре де, научил си се да четеш. После? Каква полза ще имаш от това?
— Искам да се отърва от говедата. Да мога да нося чисти дрехи. Да пиша кръгли букви като учителя и да мога да говоря хубаво. Да не ми се смеят… После искам да узная тайните, които книгите крият… и да мога да ги казвам на хората.