— Не мога да разбера! — извика старецът. — В сряда имаме история, в четвъртък — география!… Утре.
Скамвурас скочи от мястото си. Тогава всичко му стана ясно. Да, така беше. Затече се разтреперан към прозореца. Момчето обаче беше изчезнало. Той застана неподвижен и една нова скръбна бръчка набразди лицето му. Отправи се бавно към катедрата, отвори дневника и намери името Принола. Наведе се и написа на нейния ред — „поведение — лошо“ и затвори дневника. Но се почувствува още по-нещастен…
Когато учителят тръгна да си излиза, старецът откачи едно листче, което беше забодено на гърба му, и му го подаде. На хартийката пишеше: Континентите са пет: „Европа, Азия, Америка, Австралия и Сърце!“
(обратно)Глава осма
Пет минути по-късно, когато завиваше по уличката за към дома си, Мельос забеляза на моста трима „перси“, които още отдалече имаха вид, че чакат нещо. Те стояха, без да говорят, с крака прострени напред — така че да преграждат пътя. Сигурно чакаха някого, а по мутрите им съвсем не личеше да имат добри намерения. Първоначално Мельос помисли да избяга, но след това се засрами. Най-после защо трябваше да се страхува от тях. Никога ме беше им направил зло.
Стисна под мишницата си книгите и продължи. Когато стигна на половин метър от краката им, те си ги отдръпнаха. Никой не отвори уста да продума. Мостчето заигра, после утихна. Мельос беше вече отминал, когато Дакридзикос стана и се затече след него.
— Ей, Кадрас… — извика му той. — Я почакай малко!
Мельос спря. Всички тръгнаха към него.
— Сега си наред… — каза му той. — Това исках да ти кажа. Също и момчетата.
Мельос не отговори нищо.
— Сега вече край, нали? — продължи Дакридзикос. — Наш си… принадлежиш на групата ни значи… нали? Сега ще можем да нареждаме Песпес както трябва. Ами че така трябваше да постъпиш, разбира се. Просто се отвращавах от теб като от носа си, когато те гледах да му се правиш на добър. Има един в махалата ни, който държи жезъла на владиката; през живота си не съм се отвращавал толкова от човек, колкото от този. Дойдохме да те пресрещнем, защото решихме да те вземем на нашия чин. Няма да откажеш. Ето и момчетата, и те… Нали така, бе?
— Тъй… — отговориха те.
— Свършено… — каза Дакридзикос. — Да си вървим сега. Съгласни, нали?
— Не… — отговори Мельос.
И тримата се върнаха обратно.
— Нямам никакви причини да напусна чина си… — продължи Мельос. — Никой от съседите ми не ме е закачил. Защо да ги напусна?
— Добре… Тогава само ще влезеш в групата ни. Знаеш ли… Ние отиваме и на кино, дето се бият с юмруци. Ще изпуснеш тези неща. Сега вече няма да откажеш. Нито ще обидиш някого, нито нищо. Значи споразумението ни е сключено. Нали?
— Не… — отговори Мельос. — Не мога да закъснявам. А освен това… и не искам.
— Ето сега говориш честно. Нас ни харесват честните хора. Честност, бе! Нали чу какво казваше старецът в мазето? Значи „дигайте си парцалите и пръждосвайте се другаде, за мене, Кадрас, не струвате пет пари“. Ето това се казва да се говори откровено. Добре, бе Кадрас… защо? Не може ли да знаем това нещо? Не, ще ни отговориш на това…
— Ей тъй. Не искам да имам другари. Ако ми потрябват, сам ще си намеря.
Тогава един от „персите“, с изпоцапани колене, хвана Дакридзикос за ръка.
— Да си вървим, бе… — каза му той. — До гуша ни дойде.
— Не… — отговори Дакридзикос. — Преди да си отидем, искам да узная нещо. Я ми кажи, бе Кадрас, видя ли днес на гърба на Песпес някаква хартийка — но честно отговори, нали? Казвай: видя ли?
— Видях…
— Дотук добре… А сега… Видя ли кой я закачи? Тук ще се види дали си честен!
— Видях!…
— Чудесно. И кой беше?
— Ти.
— Много ти благодаря. Хайде да си вървим, момчета. Със здраве!…
Извърнаха се, изгледаха го право в очите и си отидоха. Вървяха като големи. Единият в средата, а другите двама отляво и отдясно като телохранители. Преди да завият на ъгъла, извърнаха се и го изгледаха още веднъж враждебно и някак си любопитно.
Мельос се завърна в къщи с мрачни предчувствия и изяде сухия си царевичник без голяма охота.
Целия следобед той очакваше да се случи нещо в училище. Но нищо не се случи. Забеляза само, че лицето на господин Скамвурас беше много мрачно и че за пръв път „персите“ бяха кротки, кротки като никой друг път дотогава. Малко преди да завърши вторият час, учителят повика Дакридзикос.
— Болен бях… — каза водачът на „персите“ — и не съм чел.
— Нищо от това. Зная. Ела насам. Слушай, Дакридзикос, и сега нямам намерение да ти се карам. Ще бъде безполезно. Не ти се карам значи, но ще ти дам за първи път възможност да покажеш малко искреността си. Обещавам ти, че това не само няма да ти навреди, но напротив — ще повлияе благоприятно и върху твоето поведение. Ела по-насам, момчето ми. Погледни тази хартийка. Ако ми кажеш истината, ще забравя цялото ти минало. И тъй, казвай, Христидис. Тази хартийка твоя ли е?