— Не.
— Не си я видял добре, затова казваш не. Ела по-насам. Вземи я, разгледай я по-добре. И тъй, какво ще кажеш? Внимавай, Христидис… това е последната ти възможност да станеш добър човек. Кажи, момчето ми… Твоя ли е?
— Не. Не е моя.
Скамвурас го погледна с болка.
— Добре… — каза му той с отпаднал глас. — Седни. Не ми трябваш повече.
На Мельос внезапно му се стори, че учителят му, който преди имаше маслиненочерни лъскави коси, сега беше остарял. До момента, когато звънецът удари, той остана все тъй мълчалив. И щом го чу да бие, въздъхна, сякаш бяха го затворили някъде, където нямаше въздух. Мельос забеляза, че Принола беше загубила нещо и го търсеше, така че остана последна. Като забеляза това, учителят стана и веднага излезе преди нея. Девойката се завтече след него, цялата поруменяла.
— Господин учителю… — каза му тя на стълбата, а краката й едва я крепяха.
Скамвурас не се спря. Той разбра. Комедията на „ангела“ продължаваше.
— Няма защо… — отговори й той със студен глас и ускори крачките си.
Принола остана посред стълбата като поругана статуя. Стори й се, че ще се срине ей сега там и щяха да съберат парчетата й долу в подножието на стълбата.
При перилата на моста тримата „перси“ и днес чакаха Мельос. Те пак бяха прострели крака, но сега не ги отдръпнаха, когато той мина. Дакридзикос се затече и го хвана за сакото.
— Ей ти!… — каза му той. — Не те ли е срам? Пфу… Тъй, а!
Момчето не разбра. Не разбра нищо.
— Сега ми се преструваш, че нищо не знаеш, а?
Другите двама бяха го обкръжили.
— Какво съм ви направил? — запита ги той.
Тримата се спогледаха и се разбраха.
— Ела, хайде да отидем малко по-нагоре и ще ти кажем.
Тръгнаха нагоре по улицата, като вървяха край самия бряг на реката. Той не се опита да им избяга. Първо, защото му се видя недостойно, а освен това щяха да го хванат. И тримата бяха по-големи и по-бързи в краката. Но и да не бяха, пак нямаше да направи това. Не му приличаше да се покаже малодушен. Той се досети, че го замъкваха нагоре в пустите махали. След малко щяха да стигнат и при черничевото дърво, дето беше седнал веднъж с Битрос и светлокафявото кученце.
— Стой! — извика главатарят.
Спряха тук. Дакридзикос си съблече сакото.
— Слушай… — каза му той и навря мутрата си под очите на Мельос. — Търсим начин да ни изпъдят от училището, а мръсниците им недни не искат. Сега вече намерихме начин, а имаме и право. А бе, ти защо каза на Песпес, че аз му закачих хартийката?
— Това, което ти направи… не беше хубаво… — каза му Мельос. — Аз обаче не му обадих.
— Ти му каза! — изрева Дакридзикос. — Друга „патерица“ няма в класа ни!
Мельос, без много да му мисли какво щеше да му струва и как щеше да го заплати, вдигна ръка и му зашлеви един плесник. Но още преди да се опомни, се намери в реката.
Някакви жени, които бяха малко по-нагоре, изпискаха. Малките злодеи го удариха на бяг. При бягството си обаче те налетяха на един изпотен черен човек, който бързаше нагоре срещу течението на реката. Човекът веднага разпери ръчищата си и сграбчи един от тях. Другите двама му се изплъзнаха. Този, когото беше сграбчил, пискаше като безстопанствено куче.
— В реката… — извикаха жените. — Хвърли го в реката, та да се научи! Какво го държиш още, бе, циганино?
Мельос излезе от водата. Тогава видя Дакридзикос да се гърчи под една черна ръка. И черната ръка — Мельос се смая — беше на приятеля му, на Битрос…
— Битрос!… — извика той.
Циганинът гордо доведе Дакридзикос пред краката на Мельос.
— Ето го, Мелос… — каза му той. — Таман, нося ти го подарък.
— Хвърли го в реката, бе, циганино! — пискаха жените. — Какво го държиш?
— Сус!… — каза Битрос! — Този, когото е намокрил, той ще реши. Мелос… нали този те хвърли в реката? Нали е този? Аз го видях.
— Не, не е този… — рече решително Мельос.
— Вай!… Холан ти преди не лъжеше… как сега лъжеш?
— Той е!… — изпискаха жените. — Ние го видяхме със собствените си очи. Хвърли го, бе, циганино! Какво го държиш? Виж ти работа!…
— Млъкнете, бе, жени!… Не ме шашардисвайте. Ела тук, Мелос… ефенди… Погледни… Виждаш ли това? Това са очи. Е, тези очи го видяха! Защо сега лъжеш? Ей, жени!… Видяхте ли го?
— Видяхме го.
— Този ли беше?
— Този.
— Свършено. Този беше. Сега и той ще отиде в дерето да се понатопи.