Битрос вдигна детето, което крещеше, и се приготви да го запрати в реката. Мельос обаче се хвърли върху циганина и го сграбчи.
— Не… — каза му той. — Не, Битрос!… Не искам това да стане. Ако направиш това, ще ме загубиш като приятел. Ето, аз си отивам. Ако искаш, направи го, но няма вече да си ми приятел.
Циганинът се обърка. Не можеше да разбере.
— Я ела тук… — каза му той. — Мелос… Да не би да ти е приятел тази бялка?
— Да, приятел ми е.
— А защо те хвърли в дерето?
— Не ме хвърли той. А освен това ние си играехме.
За първи път циганинът се беше объркал така много.
— Ееее… та игра ли беше това, я… С дерето игра олур ми36? Бива ли това, бе? Защо ходиш с такива белалии приятели? Това ще го арестуват полицаи. Това само пакости прави и нищо повече. Какво ти трябва такъв приятел? Я ме остави да го топна малко във водата.
— Недей!… — изписка отново Мельос.
— Ех!… — обърна се циганинът към жените. — Това момченце има сърце като памук. Не позволява… Какво да направя?
— Хвърли го в реката!… Това ще направиш. Хайде, бре, циганино, не слушай това хлапе. Направи това, което трябва. Хвърляй го.
— Ах… — извика циганинът. — Не мога… Това момченце ми е пръв приятел. Пст… Мелос. Погледни… Да го топна само малко, а? Ето бе, малко само… Ей толкова… един пръст. Какво ще му стане? За хатър на жените да го сторя, за госпожите… защото всичките са ми мющерии… Утре ще купят от мен бакъри и джезвета… Нали, госпожи?… Само едно пръстче да го топна.
— Не… — рече Мельос.
Битрос свали от рамото си Дакридзикос. Жените щяха да се пръснат. Всички го гледаха с отвращение.
— Водата е много студена… — каза им Мельос, чиито зъби тракаха. — После може би не знае да плува и ще се удави.
— Нека! Пада му се.
— Не, аз не искам.
Битрос остави бялката на земята. Жените си отидоха разсърдени.
— Хайде, бре!… — каза той на Дакридзикос. — Бягай. Мелос, ела, ела да вървим у дома. Ще накараме жената да запали огън да се изсушиш. Хайде да вървим. Ще видиш… Малкото е вече с гащи. Ха-ха-ха!… Хайде да вървим.
Тъкмо се готвеха да тръгнат, когато зад тях се чу някакъв шум и те се извърнаха.
Дакридзикос беше се засилил и се хвърли в реката. Битрос почна да се смее.
— Ха-ха-ха! Мелос… Ха-ха-ха! Виждаш ли? Господ си знае по-добре работата. Ти се показа милостив, нали? Е… и той пък си извърши своята работа. Ха-ха-ха!
Дакридзикос плуваше като делфин; стигна на отсрещния бряг, излезе на сухо и седна на един камък. От него капеше вода и той си подсвиркваше, обаче без настроение.
— Защо, бе? — запита го Битрос. — Защо се хвърли във водата?
— Подхлъзнах се… — отговори с кротък глас Дакридзикос.
Битрос взе със себе си Мельос и заедно си отидоха. Никой нищо не каза. Но и двамата разбраха какво беше станало…
(обратно)Глава девета
Бяха се изминали пет дни. „Свършено вече, казваха всички. Дакридзикос няма да стъпи в училище, напусна.“ Но всички се излъгаха. Дакридзикос дойде отново. Но не беше вече същият. Не риташе, не крещеше, не се подиграваше. Беше сериозен като болен и с очи, изпълнени с омраза. Хамоляс и Куркулос, като го видяха, се спуснаха към него. Но той се отдръпна от тях съвсем студено и отиде и се подпря на една топола в двора. „Какво му се е случило?“ — запита се всеки. Всички се спотаиха и го зазяпаха отдалече. И гледаха как „царят на персите“ мълчеше като пън. Бай Тодос се подпря на рамката на вратата и зачопли с ножче зъбите си.
— Лисичи преструвки… — рече той и се намръщи, сякаш ядеше зелени сливи. — Ще се преструва… ще се преструва… и после пак ще почне своето и ще обърне училището наопаки. Зная ги аз тези работи. Баща ми беше ловец на лисици.
Дакридзикос стоеше там и дъвчеше една гума. Намираше я много вкусна и непрекъснато я дъвчеше, за да я изяде… Но не се решаваше нито да я глътне, нито да я изплюе. Само когато звънецът удари с все сила, той отиде до самата река, изплю гумата, повърна и после съвсем бавно и неохотно повлече краката си — удряйки ги един о друг — и влезе в класната стая. Когато минаваше край Мельос, забеляза крака му и се вбеси. Затвори очи и го настъпи.
Никой нищо не разбра. Мельос захапа ръката си, за да не изреве от болка. Това беше варварско. Дакридзикос се накани да седне на мястото си, но се отказа и отново отиде при Мельос и навря муцуната си в ухото му.
— Аз те настъпих… — каза му той злобно. — Ще ме обадиш ли? Казвай де! Ще ме обадиш ли?
— Не.
— Е, тогава ето ти още веднъж. Ще ме обадиш ли?
— Не.
— Мръсник… — каза му той и веднага почна да плаче.
Учителят не беше още влязъл в класа. Дакридзикос грабна набързо книгите си и изчезна в коридора. След малко го видяха през прозореца да тича по улицата. Тичаше уплашено, въпреки че улицата беше празна и никой не го гонеше и той знаеше това. Но Дакридзикос бягаше, бягаше… сякаш го беше погнала нощта и той се страхуваше да не би да го хване.