Буквите бяха написани от жена, бяха продълговати, неспокойни. Прочете го седем пъти. Какво означаваше пък сега това? Досега трябваше да се оправя с подигравките, с клопките, с цял един поход от малки и големи коварства. Подмятания, грубости, прякори. Той вече познаваше тези неща и ги очакваше. Приемаше ги като неизбежни малки драми в ежедневната велика драма на живота. „Врагът“ му беше известен и знаеше откъде да го очаква и как да го посрещне. Това обаче? Това днешното? Тук се появяваше една нова опасност с нова система, с непозната и сатанинска метода.
Сестра му го повика отвътре „да седне на трапезата“. Той скри писмото в джоба си и се запъти към столовата, хапейки устните си. Хранеше се унесено, сякаш дъвчеше въздух. Сестра му забеляза, че беше много тъжен! Какво са му направили пак!… Умът й се пренесе при зверовете — колегите му, и малките зверчета — децата. Не, сега сигурно беше нещо друго, по-лошо. Скамвурас не яде. Стана, оставяйки чинията пълна пред себе си, и отиде да се затвори в кабинета си. Трябваше да открие неприятеля. Да открие уязвимото му място и да му нанесе удар. Той свали всички книги от библиотеката си и започна да се рови в тях. Трябваше да намери нишката на заговора. Явно беше, че писмото, което държеше в ръцете си — едно сърцераздирателно, отчаяно писмо, — беше една открадната страница от някой именит писател. Подозренията му още от началото го бяха насочили към Достоевски. Само неговите герои се измъчват така.
Това беше една неочаквана страница, отправена към него от едно същество, което с нечувана дързост се подписваше със собственото си име. „И сега чакам своята гибел. Велико Принола“.
О, ограничени небеса на отчаяните, от какво безчувствено тесто беше направена тази девойка! И защо толкова безмилостно го измъчваше? Той би предпочел и тя да окачва разни хартийки на гърба му. Да му скроява, както всички други, познатите шеги. Не искаше да си играят с чувствата. Не искаше, не позволяваше да го докосват там, където го докосна тази… жестока Велико. Велико… Колко сладко и непоносимо име…
— Екатерина… едно кафе!
Сестрата, която се движеше из къщата тихо, сякаш беше от памук, му донесе кафето и го погали по главата.
— Сото… — каза му тя. — Сотираки… какво ти направиха пак.
— Остави… — каза й той. — Нищо, Катино. Благодаря.
— Винаги когато си огорчен, струва ми се, че мама ми се кара. Снощи пак я видях насън и ме питаше от гроба: „Какво му сториха на нашия Сото? Какво му сториха?… Друго ми обеща ти, Катерина…“
— Мълчи, Катинго. Нищо, нищо, ти казвам… нищо…
— Днес… — каза тя посърнала. — Днес щеше да доведеш гост… (Изчерви се и гласът й затрепери.) Дори и това забрави. Помисли само колко те е заболяло това, което са ти сторили!
Той я погледна унесено. Гост ли?…
— А, да… — рече той. — Забравих. Господин Анахоридис…
— Какво?
— Каза… А, да, помоли ме да го извиня. Щял да обядва у сестра си.
Катинго посърна още повече.
— Разбрах… — рече тя. — Не иска да дойде. Има право. За какво ли пък да дойде?…
— Как тъй не иска? Какво е пък това сега?
— … Той няма сестра. Няма никого тук. Никого.
Скамвурас подигна главата си.
— Катинго… — рече той сладко с черните си очи. — Катерина… прости ми. Несправедлив брат съм, невнимателен.
— Не, мили Сото. Никой не е невнимателен. Само че аз съм без късмет.
Скамвурас наведе главата си, за да не го гледа сестра му.
— Цяла сутрин все ме питаше — каза й той, говорейки сякаш на себе си. — Аз съм отвратителен. Беше се облякъл в новия си костюм. И не можех да отгатна защо. А когато се разделихме, беше тъжен… тъжен… Сигурно е почувствувал колко самотен е и той на този свят. Сега може би е гладен… Слушай, Катерина…
Но беше вече късно — сестрата не беше там. Като чу последните му думи, тя избяга в кухнята, удари се с две ръце силно, жестоко върху сърцето си и отчаяно се мъчеше да го накара да млъкне.
Два часа по-късно Скамвурас се изправи с тежка въздишка. Тайната беше разгадана. Суфльор в онова отчаяно писмо на девойката беше самият Достоевски. Сравни го още веднъж. Прибави две думи, които тя беше пропуснала. После взе мастилото, зачеркна името на жестоката Велико и написа ясно името на ограбения писател: Феодор Достоевски. След това запечата отново писмото и на обед, когато учениците си отиваха, й го подаде просто, студено. Обаче като слизаше да си върви, той зърна на края на коридора Велико да разговаря тайно с учителката по физическо възпитание. Това беше като гръм от ясно небе за него. И оттогава беше като замаян.
— Уважението впрочем към човека…