— Само за това ли искаш да учиш?
— Казват, че като не си знаел писмо, бил си като сляп.
— Е, та сляп ли си ти?
— Не зная. Може би съм…
— Не виждаш ли всичко, което е пред теб?
— Виждам. Но може би има и други неща, които не виждам… сега… а утре ще мога да ги видя.
— Много отрано си се натоварил с големи грижи, синко. Млад си още за такива главоболия.
— Другите деца ходят на училище. А аз не можах да ходя навремето. Трябваше да си спестя пари. Сам съм, нямам никого.
— Какво? Я повтори това! Езика ще ти изтръгна! Нямал никого, казва! Ами аз какъв съм? А!… Аз не съм ли ти чичо? Какво приказвахме толкова време? Забрави ли вече?
— Ще… ще… ме приемете ли?
Анестис се престори на сърдит.
— Арети, я откачи точилката оттам да го понатупам! Я виж ти, дали ще го приемем! Утре рано-рано да вървиш да се запишеш. И ако нещо искат да ти попречат, кажи им: „Ще кажа на чичо си“. Ходи, момчето ми, на училище! Не обръщай внимание на това, което преди малко ти говорих. Така на смях ти го приказвах. Ходи, па може и моите очи да отвориш, защото останах сляп за този свят. Хайде върви сега да спиш. Постлала ли си му, Арети? Хайде лека нощ. Аз ще изляза рано, още в зори. Ако ти потрябва нещо сутринта, поискай го от леля си. Хайде, агнето ми, и дано те видя да преуспяваш.
Мельос се оттегли, без да продума. Искаше да каже сума ти неща, но не можеше да си отвори устата. Но и да беше успял да я отвори, пак нищо нямаше да излезе от нея, защото нямаше глас. Странни неща започна да върши той, когато се намери сам в стаичката. Съблече се да си легне и забрави да си събуе обущата. Ръцете му трепереха. После му дойде да избухне в смях. И най-после заспа с насълзени очи. Насън Мельос видя една златна къща, построена на един връх, с желязна ограда наоколо. С години обикаляше той около нея и не можеше да влезе. Най-после прескочи оградата и се намери вътре.
(обратно)Глава трета
Голямото училище още отрано сутринта беше отворило вратите си. Дядо Тодос Цагалос работи дни наред с бабичката си Зумбуля, за да го постегне. Почистваха паяжините по таваните и се караха.
Старицата беше станала от праха като овалян в брашно херинг. Старецът запушваше цепнатинките с едно заострено дърво. Той беше съдрал една своя стара кавадия2 и два дни наред се занимаваше с тази работа. Да, трябва да кажем това, дядо Тодос не беше облечен като другите старчета. Не носеше панталони, потури или беневреци. Той носеше кавадия. Значи нещо като синя антерия, каквато носят поповете в къщи, но по-хубава и с изящни цепки отляво и отдясно. Бай Тодос харесваше много тази си дреха. Не би я заменил нито с владишки епитрахил, нито пък с царски одежди. И Зумбуля си имаше своя особена носия. Кафява атлазена фуста моаре, къса връхна дреха без ръкави, извезана около шията, и бебешка шапка с копче отгоре като калимавка на арменски поп. Двамата напомняха на двойка пъстри птици, която бог знае каква буря бе довеяла тук в този град. Живееха в сутерена на голямото училище в една стаичка, построена нарочно за двамата.
В този последен ден от ваканцията и двамата станаха рано сутринта — с птиците. Изметоха, поръсиха двора и зачакаха да пристигнат „козленцата“ и да обърнат всичко с главата надолу.
Те имаха ежедневни разправии с дечурлигата, които наричаха „изчадия на Луцифера“, но горко на тях, старите, ако децата биха мирясали… През лятото, когато никой не идваше да ги безпокои, те се караха помежду си и с нетърпение очакваха да пристигнат „палавниците“ да ги пораздвижат. Бяха навикнали да се гонят и да се дърлят постоянно с тях. И така, като отвори училището, бай Тодос отиде и седна зад вратата и задебна да пристигне някой палавник, който да му даде повод да се поскара. И ето че случаят не закъсня!
От първата уличка се зададе едно слабичко момче. То носеше мастилница и учебници. Момчето отиде и се опря на колоната — не посмя да влезе вътре. Старецът зачака то да влезе и да му изцапа мрамора… Но напразно. Най-после, като се увери, че нищо няма да излезе и че момчето е теле, бай Тодос тръгна сам да го предизвика. Поизкашля се два-три пъти, изсекна се в една шарена кърпа и отиде на другата колона.
— Какво насам, джеременце? — запита го старецът с полузатворени очи.
— Добро утро… — рече момчето.
Напразно. Това дете е добре възпитано. То не ми върши работа. Виж ти обноски, келешът му с келеш!… Виж ти смирен поглед!…
— За изпит ли? — запита го той.
— Да.
Както си каза, тъй и излезе. Крайно учтиво, говори на „вие“.