Алберт се изправи и с отпаднал глас се сбогува. Всичко вече говореше, че той си отиваше завинаги от този дом. Ръцете му бяха ледени. Дори не протегна ръка при сбогуването. Поклони се само като тежко ранен рицар и закрачи по коридора.
— Merci40… — каза само със сух глас. — Merci за всичко. И adieu41.
Това беше всичко. Върху къщата легна тежко мъртвило. Братът побърза, сякаш го гонеха, да се затвори в кабинета си. Примусът, който пееше в кухнята, замлъкна. Сестрата загаси светлините, седна на един стол и остана там до сутринта, без да се помръдне, без дори да заплаче…
Скамвурас, като видя, че е сам и че никой не застрашава самотата му, пъхна ръка в джоба си и извади едно писмо. Той не очакваше това нещо. След като беше дал поучителен урок на „литературния крадец писмописец“, той беше уверен, че оная отвратителна история не можеше да има никакво продължение. Надяваше се, че безразсъдната девойка ще скъса необмисленото писмо, ще поумнее и ще се отдаде отсега нататък само на уроците си.
Напразна надежда. Съвременният женски пол беше по-упорит, отколкото си въобразяваше бедният учител по гръцки език.
Не бяха изтекли и двадесет и четири часа и униженото девическо сърце даваше за втори път сражение, и то със свои средства сега. То не потърси помощта на Достоевски, нито упътванията на някой друг учител. Не прибягна до съюзи. Надвеси над масата маслиненочерната коса на буйната си глава и държейки в една ръка писалката, а в другата сърцето си, изля върху хартията своята мъка.
„Аз съм безумна отдавна и от вчера наказвам себе си всеки миг. Не се нуждая от книги, нито пък ме е грижа по какъв начин другите изразяват своята болка. Аз имам своя лична мъка. Сега вече няма да зачеркнете името ми от писмото. Няма да можете. Най-много можете да ме заведете при директора или да повикате моя настойник. И това ще бъде едно средство да се излекувам, защото никоя жена не може да обикне страхливец. Но вие няма да направите това, защото не сте такъв… Как не можахте да разберете? Нужно ли е да отида по-далече? Напоследък бях станала невнимателна ученичка. Обърквах уроците… а вие нищо не усетихте. Казах «сърце». Казах това, което имате. След това открих, че бяхте засегнат. И оттогава роня сълзи върху учебниците си. Искам да ми повярвате. Не съм вече онази, която преписа страницата от Достоевски. Онова го направи една ученичка — лудетина. А сега това върши една изтерзана жена. Плаках толкова много, че ми се струва, че колкото пъти съм плакала преди това през живота си, съм плакала за сега. Дори и първия път, когато съм плакала — в първия ден, когато съм дошла на този свят — струва ми се, че съм плакала заради това, което предстоеше да ми се случи след шестнадесет години. Ще ми повярвате ли? Няма да можете да не ми повярвате. Не. Вие не можете да сте безсърдечен, вие.
Подписвам се със собственото си име и този път не прикривам някое чуждо име, нито някоя чужда страница. Сега съм самата аз, поела цялата отговорност, аз съм, с всичките си грешки и с цялата си любов.
Велико Принола“
О, любов… Името ти е безсъние. Цяла нощ в стаята си учителят по гръцки език бродеше по планини, преминаваше над стръмни пропасти, озоваваше се сред раззеленени нивя. Сънят обаче не идваше. Какво беше направил на това момиче, че то искаше да го измъчи толкова много.
Любов ли?
Не. Не можеше да повярва това. Никоя никога не го беше погледнала любовно… Но нека кажем самата истина, нима той беше погледнал някоя, за да види какво говорят очите й?
Не, изключено. Не е възможно. Девойчето се забавляваше. То продължаваше по свой начин „номерата“, които момчетата му правеха. Жестока игра. А девойката имаше такива черни къдрави и дълги коси!… И такива дълбоки и честни очи. Лицемерие. Не, малка Велико… Въпреки че си проляла горещи и пленителни сълзи върху въдицата си, зад страдалческото ти лице се плези немирното дяволче. Бедният учител ще се отбранява! Няма да се остави да стане пумпал в изцапаните ти с мастило ръце. Ще задуши всички трепети на сърцето си. Много ще страда. Но ще се справи!
През последното междучасие Велико тича към реката с развети коси. Обляга се на една топола и изважда скришом едно писмо, което получи преди две минути, като минаваше — последна — край катедрата на учителя си. Отваря го. Жалко, връща писмото й. Но има нещо отбелязано на края. Наведе се и прочете.
„Десет (10). Отлично.“
Сега се отдръпва от тополата и отива да седне до самия край на брега. Косата й покрива лицето. Дълбоко в дъното се виждат някакви рибки, които си играят. Виждат се и снопчета от нежни водорасли… След това нищо не се вижда. Реката вече не тече. Текат очите на Велико…
(обратно)