— Чичо ми ме забрави… — каза й той.
Бабата избърса с кърпата дясното си око, което беше по-плачливо от другото.
— Забравил те е… — каза му тя. — Не, нещастно момче, не те е забравил! Слушай ти мен.
— Какво важи това, дето ми казваш? Аз виждам, че той не идва. Това гледам аз.
— Не идва ли? А пък аз ти казвам, че идва!
— Кога? — запита момчето и я хвана за чембера.
— Полека, ще ми скъсаш шамията, а я пазя за умиралка.
— Лъжеш!
— Да… лъжа… какво ме питаш тогава?
— Питам те, но ти лъжеш. Кога е идвал?
— Днес.
— Ето видя ли каква си лъжкиня! Той идва, след като аз се върна от училище.
— Ами че той не дойде за теб, даскале, мълчи си там…
— Ето че ти хванах лъжата! Да дойде тук, пък да не дойде за мене! Ами че тогава за кого е идвал, за Урана ли? Полека!
— Да, за нея. Мълчи. Пусни сега дрехата ми и седни да ти разправя. Пусни ми само шамията, че не искам да ме погребат незабрадена. Ти беше послушен преди… Какво стана с теб, та сега не слушаш?
— Добре, казвай! Слушам те.
Тя извади кърпата си и избърса и двете си очи този път.
— Два часа се караха долу в мазето. Лепнах ухото си като пеперуда на пода, за да чуя. Чичо ти я молеше да потърпи малко. Лоша година го сполетяла, казваше й той. Конят му умрял, а и зърното не могъл да продаде. Дължал и десятък. Пък и вода заляла нивата му. Да имала, казва, малко търпение. Догодина щяла да получи двойно. Само момчето да не остане неуко. Нали и тя имала деца.
— А… какво каза тя?
— Пищеше, сякаш я печаха на скара. Не зная какво стана. После почнаха да говорят много тихо и не можах да чуя. Пък и ухото ми бучи… Друго нямам какво да ти кажа. Е, какво правиш пък сега? Я мълчи де… (Какво исках да му кажа още…) Да не би да си бебе? Плачеш, защото няма да се учиш ли? Ех, пък и ти. Ексик да е. Остави ученето. (Какво исках да му кажа още…)
— Не… Не плача за това.
— Ами за какво плачеш тогава?…
— За чичо си. Не исках да го сполети такова зло.
— Добрият добро не вижда, не знаеш ли ти това? Хайде, не плачи сега! Не плачи, защото очите ти ще свикнат да плачат и после няма да можеш да ги спреш. Не виждаш ли моите! Хайде мълчи!
Момчето се сви в яката си и остана така дълго време. После избърса с юмруци очите си, стегна панталона си и излезе на улицата и закрачи по нея като възрастен човек. Беше взело голямо решение.
Мельос си спомни, че по пътя за училището минаваше край две фурни. В едната от тях печаха гевреци, едни хрупкави, обсипани със сусам гевреци, за които местните жители лудееха. Хлебарница „Фурната“ пишеше неграмотно на една напукана табела.
Особено се прекаляваше с рекламата: „Симиди, по-превъзходни от всичките. Сладкиши и различни деликатеси. На вдовицата Евморфия Дака-Калиспери и наследници.“
И понеже табелата не беше побрала всичко, художникът беше продължил и на стената. „Фабрика за печени изделия. Хляб черен, бял и тъмен.“ А вдовицата Дака-Калиспери стоеше вътре невъзмутима като картина сред облак от мухи. В тази фурна имаше и едно момиченце, което всяка сутрин, когато Мельос минаваше, стоеше немито на вратата и му се плезеше. Той не му се сърдеше. То беше толкова мръсно, че сигурно му се плезеше, за да се защити. Фурнаджийката много уважаваше тлъстините си и не се унижаваше да ги накара да се потрудят малко и да се погрижат за момиченцето. Когато Мельос се опита да влезе, малката му препречи пътя.
— Как се казваш? — запита я Мельос.
Тя го заплю.
Един от хлебарските работници я дигна и я сложи на лопатата си.
— Пак ли плюеш?… — каза й той. — Ще те хвърля във фурната!
Тя му се изплези с малкото си като листче от роза езиче. Работникът залюля върху лопатата си малката и тя завика: „люли-люли, люли-люли!“ Мельос каза на господарката „добър ден, какво правите“, после се поизкашля, потърка с подметката си по пода, попреглътна, отново преглътна. Преглътна още веднъж… И почна да й излага своя план. Фурнаджийката стоеше така неподвижно, че той губеше нишката на мислите си. Тя го слуша, слуша… и после почна да пробива дупчици с молива си.
— Хъм… — каза жената и проби три дупчици. — Ще рече… хъм… — и проби други три дупчици с молива си.
Харесваше думите си толкова много, че ги скъпеше, дъвчеше ги и едва ги отронваше.
— Защо не вземеш да продаваш сладкиши — каза му най-после тя.
Мельос й обясни, че тази стока „не се харчи“. Беднотията иска да яде сутрин рано нещо, което да й хване място.
— Хъм… да й хване място… хъм… Ами… бил ли си друг път геврекчия?…
Тя проби седем дупчици поред.
— Не.
— Хъм… не…
Сега фурнаджийката се зае да пробие с молива една голяма дупка и накара и самия Мельос да следи усилията й.