— Не става… — отговори му тя. — Хъм… Имаш ли кошница?
— Имам.
— Мм… Не става… Мини сутринта…
— Утре ли?
— Мм… утре…
Дъската на тезгяха стана като решето.
— С кошницата ли?
— Мм… с кошницата.
Мельос беше така щастлив, че му се дощя да грабне молива, с който тя правеше дупчиците, и да го глътне.
Едва беше направил две крачки навън, и момиченцето го повика.
— Какво има, малката? — запита го Мельос.
— Казвам се Келасия… — рече момиченцето.
— Наистина ли? Тъкмо това исках да зная.
— Тебе какво те казват?
— Мене ли?… Мене ме казват Пататия44…
Момиченцето примря от смях. То беше цялото като някакво звънченце, което се смееше.
(обратно)Глава дванадесета
Слабите крака на Мельос крепяха едно дребно телце и една голяма кошница. Тялото беше му дал бог, кошницата — бай Тодос. Така го научи старецът да каже на фурнаджийката, за да й внуши респект. Керасица го посрещна рано-рано пред вратата, плезейки езичето си.
— Ти си лъжец… — каза му тя — лъжец… лъжец… Не се казваш „Пататия“, ти се казваш „Мели“. Аз зная вече.
Госпожа Евморфия Дака-Калиспери преброи с благоговение гевреците си, както калугер броеницата си.
— Няма да позволяваш на мющериите да ги мачкат. Ръцете им ще пречупиш! Така са свикнали те — само да мачкат, да мачкат…
Наброи му седемдесет парчета и после поиска да си ги отбележи. Това беше цяла трагедия. Написа една седморка като плашило. А след това една нула, прилична на змийче, което се извива да види кой закача опашката му. Но тя беше много доволна от краснописа си.
Изпроводи го чак до вратата и изпъди Керасица, за да мине Мельос. А Керасица така много искаше да погледа новия си приятел!
— Слушай… — каза му фурнаджийката. — Отваряй си очите на четири — гледай ръцете им, че онези са свикнали да посягат. И викай „парят, парят“. Баяти гевреци не взимат дори и за кучетата си. Хайде сега да видим какви печалби ще донесеш. Приятна работа.
Мельос пое по калдъръмите, като настояваше, че гевреците „парят“. И успяваше да продаде тук-таме по някой геврек. Все пак продажбата беше слаба. На един малък площад един салепаджия, който също викаше „пари“, го покани да отиде при него.
— Я ела тук — каза му той. — Защо открадна думата ми? Дай ми един препечен геврек, а пък аз ще ти дам един салеп. Трампа да направим. Може ли?
— Не… — отговори Мельос.
— Я виж ти! А защо? Стока ми даваш, стока ти давам. Какво губиш?
— Печалбата си.
Салепаджията измери с поглед малкия си колега.
— Бедняче си — каза му той. — Нали? Разбрах го. Хайде продай ми тогава едно геврече и вземи парите си. Взе ли ги? Всичко е наред, нали? А сега изпий един салеп. Аз те черпя. Хайде де! Не се надувай такъв. Нали уж сме еснаф? Тъй ли е?
Мельос взе чашата със салеп след дълги молби и почна да пие, като не изпускаше из очи кошницата си.
— Наздраве… — каза му салепаджията. — Накъде си се запътил? Ела тук. Седни до мене, златна работа ще направиш. Всеки, който спре да пие салеп, ще си каже, че добре ще бъде да топне в него и едно геврече. Ха! Ха!… Виждаш ли, че ти намерих колая?
Салепаджията имаше право. Едната стока помагаше на другата. Но той продаде много скоро стоката си, дигна приборите си и тръгна да си върви.
— Утре ела пак… — каза му той. — Сега накъде ще вървиш?
— Към училището.
— Браво. Огън момче си бил ти! Даскалята са много яшни. Хайде, приятна работа.
Окачи самовара на рамото си и си отиде. Носеше бял фес и грамадни обувки с едри кабари. Панталонът му беше много тесен на колената, а широк около бедрата. Джобовете му, обшити с черен гайтан, вместо да са отстрани, бяха отпред. Носеше и един цепнат елек със сини топчести копчета, направени от конци. Беше много доволен от своята носия и каза на Мельос да не го гледа с такива ококорени очи, защото бил преспанец, обаче с голямо семейство, и че изкарва прехраната си в Гърция, и то, е-е-е, от тридесет години насам и че се казва Милован… Милован Мундосалевич и че прави най-хубавото малеби, най-хубавата боза, най-хубавия салеп, най-хубавите курабии и най-хубавия казандип… Мельос преглъщаше с усилие слюнката си. Той се измъчваше непоносимо и не му беше удобно да каже на салепаджията да млъкне.
След малко, когато остана сам, той се запъти бавно към гимназията. Имаше още половин час до биенето на звънеца. Бай Тодос го посрещна като голям търговец, когато го видя да подпира стоката си на стената.
— Ах… — рече той по едно време. — Едни ги молят да се учат, а други плащат за същото със собствената си кръв. Ето несправедливост! Ето безчувствие! Ето несправедлив и прокълнат свят. Подпри ги тук до стената. И продавай! Продавай, без да се стесняваш, и горе главата. Труд е това, не е позор!