— Благодаря ти, бай Тодос.
— Благодари. Благодари на горния свят, дето гледа тези неща и не се трогва. Мъка ми е. Нека видя поне един безсърдечен бедняк. Един да видя — за пример. Седни тук! Тук до вратичката. Вземай парата, давай геврек. Аз ще пообиколя сградата, преди да почнат да прииждат луциферчетата.
Но те бяха вече почнали да прииждат.
Мечка да беше и да бяха я довели открай света, нямаше да я гледат така, както гледаха Мельос. Никой не му правеше алъш-вериш. Само Дакридзикос, който го гледаше отдалече с неутолима омраза, изпрати Хамоляс да му купи един геврек и когато той му го донесе, взе го и го ритна.
Колкото повече наближаваше времето да бие звънецът, толкова повече деца се трупаха около Мельос. Бай Тодос ги пъдеше като мухи, но те пак се натрупваха.
— А бе, не сте ли виждали гевреци! — казваше им той. — Същи са като онези, дето се продават във фурната.
Мельос стоеше пред кошницата си замислен и унил. Много го засегна това „любопитство“ на децата. Просто го задушаваше. Добре де… Толкова срамно ли беше това, което вършеше. Нито през ум не беше му минало, че ще стане така за „смях“ пред всички, понеже се реши да печели хляба си.
След като удари звънеца, бай Тодос прибра кошницата в стаичката си и изпрати Мельос в клас.
Когато се намери горе сред съучениците си, той веднага разбра, че те никога няма да му простят това.
Класът си имаше свой постоянен дежурен — едно охранено момче, което блестеше като ново автомобилче. Всяка сутрин той рапортуваше. „Ученици — шестдесет. Отсъствуват — трима.“ И ето как рапортува той днес: „Ученици — 59, геврекчия — 1, отсъствуват — 3“. Смехът се разнесе чак оттатък реката. До катедрата беше застанал попът.
— Ще сляза и ще изхвърля през прозореца тези от предните чинове, та да утихнат и останалите. Смеете се без причина. Какво се е случило?
— Така е, господин учителю.
— Какво „така е, господин учителю“?
— Класът си има един геврекчия.
— Къде е? Я да се изправи. Хм… — каза той, като видя Мельос. — Много зайци гониш. Или поп, или воденичар. Ще изгубиш ученическия си нрав. Тук са нужни ученици, а не продавачи. По този случай… я ни разкажи урока.
Горкият Мельос… Един поне да беше изпитал попът преди него, тогава той щеше да изпее урока. За него беше достатъчно да знае началото и края, и думите му щяха да се леят като вода на бистър поток. Той притежаваше тази дарба. Но сега беше толкова смутен, толкова убит от всичко, че не само не знаеше урока, но като гледаше пред себе си попа, огромен в черното си расо, не можеше да каже дори какво имаха през този час.
Помоли някои очи да му кажат заглавието на урока… с надежда, че езикът му щеше да съчини нещо, но никой не му помогна. И тогава реши да се предаде на съдбата.
— Не зная, господин учителю… — каза той.
— Ето виж — доказателство!… — извика попът тържествуващ. — Ето потвърждение на думите ми. Разбира се, че няма да знаеш. Предупредил съм ви — аз не съм учител по физическо възпитание, за да се интересувам дали краката ви са застанали мирно, или не. Нито дали ножчето се казва „каниф“ или прозорецът „фенетр“. Дали ще го наречеш прозорец, „фенетр“, или Кападокия… прозорецът си е прозорец! Тук ние учим за бога. И който не знае урока си, е… Знаеш ли, младежо, какво е: е-зич-ник. А сега нека ти поставим съответната бележка. Колко геврека си взел за продан?
— Седемдесет.
— И един в дневника — 71. Напредваш блестящо! Браво, браво! Отлично! Блестящо!… Хе… Хе-е-е-е!…
Мельос чакаше с нетърпение да свърши часът, за да отиде да се сгуши в кавадията на бай Тодос. Или да отиде да прегърне някоя топола край реката. Главата го болеше, а очите му горяха, сякаш бяха хвърлили пипер в тях.
На неговия чин седяха двама малки денди. Още от началото на часа те си зашушукаха нещо помежду си. После това нещо се предаде от чин на чин. И по едно време те се измъкнаха и го оставиха сам. Не искаха да имат никакъв досег с него. Какви връзки можеха да имат те с него. Той беше работник, геврекчия, не беше вече ученик.
Сърцето му тръпнеше от болка. Той се опираше с гърди на чина и му се струваше, че се опира върху бодли. Стори му се дори, че и брадата на попа беше направена от бодли. Поне един приятел… един приятел поне да имаше… поне един приятелски поглед отнякъде… а и часът не се свършваше. Ах, ако бай Тодос знаеше, би ударил час по-скоро звънеца. Щеше да го спаси.
Другите продължаваха спокойно урока си, говореха за „възкресението на Лазар“. Попът им разказа най-подробно всичко с грубоват глас и после запита дали някой има някакъв въпрос.