— Аз!… — чу се един глас откъм края на „персите“.
— Казвай, Ахристидис…
— Господин учителю… — каза Дакридзикос, — беше ли терекия45 Лазар?
— Терекия в какво?
— Терекия в пушенето… Защото баща ми е терекия и казва, че без хляб, без вода, без въздух можел да издържи пет дни, но без цигара не можел да издържи нито час.
— И какво искаш да кажеш с това, о, глупако на глупците?
— Искам да кажа, че ако Лазар е бил терекия, как е издържал четири дни без цигари?
Попът се изправи като черна планина.
— Вън, светотатецо! Юда, предател! Бележка — нула. Поведение — неприлично.
Дакридзикос се изправи разсърден.
— Ще отида да се оплача на директора. От една страна, казвате, дали имаме някакъв въпрос… а после пък…
— Вън! Безсрамнико! Езичник такъв!
Космите му настръхнаха и закриха цялото му лице. Целият беше потъмнял. А очите му светеха като два огъня, които горят в мрака на някой лес. Звънецът удари.
— Вън от Преториума46! Всички!… — извика попът за последен път и счупи с юмрука си една дъска на катедрата.
(обратно)Глава тринадесета
Мельос не знаеше за кое да скърби повече. Направиха го на парцалче и го захвърлиха там в един ъгъл. Той искаше да знае: защо им пречеше бедността му? И кого обиждаше, като продаваше гевреци. Ти пък стани, ако искаш, тютюнопродавец, какво ме интересува това? Толкова свят хранеше той със своите гевреци. Защо да си харчат парите за топчета? Купи си геврече със сусам, та и господ да те види. Да те види и птичето и да дойде и то при теб. Защо се заяждат, защо се заяждат толкова много с него? Беше вече загубил цялото си настроение за работа. Работеше без желание, със сломено сърце. Дори и Морфия усети това и един ден му каза:
— Без настроение я караш… — рече му тя. — Изпари се меракът ти. Тежи ли ти? Остави гевреците и почни със сладкишите. Нали ти казах и друг път.
Госпожа Морфия Дака-Калиспери, откакто узна, че Мельос е ученик в гимназията, се залови да му покаже своето образование.
— Ако не ми изневерява грешката ми… — каза му тя, — сладкишите предоставят по-големи печалби и освен другото не стават и баяти дори. Или нима допускам грешка?
— Сладкиши ядат децата от първоначалното училище — каза Мельос. — А това е гимназия.
Госпожа Евморфия започна да прави дупки с молива по тезгяха.
— Паметта ми не го запомни — каза му тя. — Виждаш ли, понякога съм забраванка и паметта ми забравя малко.
Керасица се мотаеше в краката му и дърпаше сакото му. Искаше да му каже нещо. Искаше да го накара да си затвори очите.
— Добре… — каза й той, — ето, затварям ги. Вече съм ги затворил. Сега какво искаш?
Чу се детски смях.
— Намери ме къде съм!… Мели, Мели! Хайде, намери ме къде съм се скрила…
Мельос отвори очите си. Детето беше се похлупило с кошницата му. Тя го беше закрила едва до половина.
— Къде ли се е скрило това немирниче Керасица? — каза уж учуден Мельос.
Смях избухна зад кошницата, която беше закрила момиченцето едва до половина. От кръста надолу то беше съвсем открито — виждаше се червената му рокличка с дипли и нашарените му с въглени от фурната крачета… Тя пишеше по краката си с въглени като с молив буквата „а“.
— Брей!… — каза майка й. — Такова криене не съм виждала друг път! Бре! Бре! Бре!…
Тогава Керасица подаде нослето си и го погледна хитро.
— Като вземеш сладкиши… — каза тя на приятеля си — ще ми ги дадеш всичките на мене. Нали? Ще ми ги дадеш всичките… всичките… всичките… Нали? Нито един няма да дадеш на Фотика… нали?
— Да, Керасица. Излез сега от кошницата, защото ще сложа гевреците си.
През това време госпожа Дака-Калиспери избираше гевреците, нанизваше ги по десет на ръка като гривни и ги нареждаше като халки по пръчките на кошницата.
Керасица завидя.
— И аз гливни… мамо — почна да хленчи тя. — Ма-мо-о-о-о!
— Какво има, мари охтико, рано-рано?
— И аз искам гливни!…
— Плесница искаш ли?… Ето това искаш ти… Къде спряхме, Мельос?
— На четиридесет.
— Искаш ли да отстъпим нагоре или тези ти стигат.
— Сложи още десет, госпожа Морфия.
— Слагам ти двадесет. Ако не ги продадеш, ще ми ги върнеш при връщането си от продажбата… тъй, нали?
— Разбрано, госпожа Морфия.
Мельос нарами кошницата и излезе. Настъпил беше вече месец април и градът плуваше в леки изпарения. В такова време гласът ти ечи, сякаш се намираш в празна черква. Милован го чакаше на малкия площад вече с друга стока.
— Виж… — каза му той. — Свърши се със салепа. Свърши се, свърши се, бог да го прости. Сега продавам друга „стока“. Погледни. Знаеш ли какво е това?