— Боза!
— Ха-ха! Какво разправяш, бе будала! Такава ли е бозата?
— Ами каква е?
— Бозата е шербет… който е малко възкисел, който е малко сладък, който е малко тръпчив, който е малко гъст… който е и малко…
— … горчив.
— Не, бе. Не е горчив… Резлив е, не е горчив.
— Значи не е боза…
— Какво търси нишесте в бозата, е? Какво търсят бадемите? Какво търси канела? Какво търсят лешници в бозата? А?
— Откъде да зная аз?…
— Не е боза.
— А какво е? Умори ме.
— Това е сапун халва. Ето това е!
— Яде ли се?
— Не. Купуват я жените, за да перат дрипите си.
Точно в това време ето и един мющерия.
— Сладка ли е? — запита той и посочи сапун халвата с пръст, който трепереше от нетърпение.
— Баялдисваш от сладко… — отговори Милован.
— Отрежи ми за драхма.
Милован му отмери, както попът мери нафора, и отряза едно парче с резачката. Мющерията грабна парчето и го лапна лакомо.
— Подиграваш се с мене… — каза Мельос на Милован. — Защо ми каза, че не се яде и че с нея се перат дрехи? Виж го този как я лапна като локум!
— Ха-ха-ха! — скъса се от смях мющерията. — Така ли ти каза? Ха-ха-ха-ха-ха!
И си ближеше пръстите.
— Така му казах… — рече Милован. — Така му казвам и го ядосвам… И после правя така (той отряза едно парче) и го подслаждам. Вземи, бе Мелко. Сега и да не се пошегуваме ли малко? Какъв еснаф сме тогава…
Мельос взе парчето, но не го лапна веднага. Сложи го в джоба си, като го уви в една хартийка. След това отиде и седна настрани на една каменна пейка и почна да яде халвата малко по малко, за да усети сладостта й. Накрая остави и едно малко парченце за приятелката си Керасица.
После почна да обикаля със стоката. Но малко по-нататък — минавайки по моста, Мельос срещна треската. В началото не можа да я познае. Помисли, че са само тръпки, причинени от водата, която беше пил рано сутринта от един кладенец. Челюстта му затрака като кречетало. Къде да отиде да се стопли? Стаичката му беше такава, че вместо да се стопли, щеше още повече да измръзне. Оставаше му само бай Тодос. Там, само там, къде другаде да отиде.
Изпотрепа се старецът да му угоди, да му свари градински чай.
— Треска е, не се страхувай… — каза му той. — Малария. Ще ти дам хинин и ще ти мине. Нищо не е. Къде е хининът, Зумбуля?
Старицата се покачи на едно столче и пъхна ръка зад иконите. Дадоха му да пие чай. След това му постлаха да легне и го завиха с всичките си черги.
— Ще ти мине… — рече старецът и му се усмихна, а после излезе навън и потъна в тъжен размисъл.
На другия ден му стана по-добре. Тръпки го побиваха от време на време, но бързо му минаваха…
Но на следващия ден дойде най-лошото. Беше през третия час. Зад катедрата седеше като вседържител, но от много долен произход, Карлафтис. Внезапно на един чин беше започнал лек земетръс. В началото беше много слаб като люлеене. Но после започна да се усилва. По същото време из класа захвана да се шушука. Математикът, който през това време се занимаваше на дъската с решаването на една задача, се обърна.
— Кое муле рита там на задните чинове?
— Кадрас, господин учителю… — обади се един от съседния на Мельос чин.
— А защо рита?
— Хвана го треска, господин учителю.
Карлафтис почеса цирея, който имаше на врата си, и заповяда на Мельос да излезе. „Да остави яслите си и да дойде на дъската“.
Мельос излезе, но му беше невъзможно да се държи на краката си. Учителят, вместо да изрази съчувствие, почна да го ругае.
— От малария ли страдаш? — запита го той.
— Не зна… я… го… спо… ди… не — рече Мельос, треперейки непрекъснато.
— Но знаеш да ядеш неузрели плодове. От тях си пострадал! А сега?… Какво искаш да те правя? Тук е училище, не е болница.
Едно добре облечено момче от първия чин вдигна ръка.
— Господин учителю… — каза то — ще зарази и нас.
— Правилно! — отговори Карлафтис, който търсеше съюзници. — Какво да го правя тогава?
— Да го изпъдиш, господин учителю.
Карлафтис погали доволен цирея си.
— Радвам се, че сами проявявате грижа за здравето си… — рече той. — И тъй, Кадрас…
— Недейте, господин учителю! — изписка момчето. — Не ме пъдете от училището. Извинете ме, че съм болен… Ще се постарая да оздравея. Оставете ме и тази година… После няма да дойда вече. Два месеца остават само…
И трепереше!… Трепереше… Трепереше…
Там горе при „персите“ се чу шушукане. След това едно грозничко момче се изправи по заповед на „царя“ и вдигна ръка.
— Господин учителю… — каза то.
— Какво има, Куркулос?
— Ние не се заразяваме.
— Какво значи това? Какво ще рече „не се заразяваме“?
— Ето… то значи, че ние… Кадрас…