Дакридзикос беше откраднал от дома си един черен чадър. Никой не знаеше за какво го беше взел. После разбраха. Той натъпка чадъра с хляб и други неща за ядене, върза го с канап и го метна през рамо.
— Защо не си взел някоя торбичка? — го запитаха.
— Ще видите. Искам да скачам от дърветата. Като разтвориш чадъра и скочиш отгоре, слизаш като самолетче.
Учителят по математика беше плувнал целият в пот. Пуфтеше, бършеше постоянно с кърпата си врата и пръхтеше като изпотен кон.
Мельос повървя с тях известно време, но после се отказа и се върна обратно. Никой не го удостои дори с поглед. Беше жълт като восък. А освен това нямаше и какво да яде. Беше пъхнал в джоба си пет баяти гевреци… Но какво щеше да яде утре? Когато минаваха край някакъв плет, той се скри зад едни къпинаци и изчака да се отдалечат всички. След това се върна в града. От полето се издигаха леки изпарения и всичко беше красиво. Нивята се пъстрееха, сякаш по тях бяха накацали разноцветни птици.
Градът беше останал вече далеч назад. Тук човек придобиваше смелост, която иначе не му достигаше.
По едно време учителката по телесно възпитание, без да си даде вид, че отива нарочно при него, но пък и без да покаже, че го отбягва, се намери до Скамвурас. Всички се бяха пръснали из една голяма ливада.
— Наистина… колега — каза му тя, — аз ви дължа една благодарност, която ето вече толкова време не можах да ви изкажа.
Скамвурас се поспря и я погледна право в очите. Той не беше вече оня впаничен човек. Нещо беше го преобразило неочаквано. Разбира се, не много. Но ето че това нещо бе успяло да прогони безкрайната му нерешителност и да я замести със самообладание.
— Повярвайте ми… повярвайте ми… — отвърна й той. — Никой никога за нищо не ми е бил длъжен, госпожице… а най-малко вие.
— Моля, не! — каза му тя малко засегната. — Тогава изглежда, че животът на уважаемия колега е пълен с рицарски постъпки… щом не помни една, която той направи за някаква незначителна гимнастичка.
Какво искаше сега от него тази надменна самка? Тя беше жизнерадостна, стъпваше като някакъв розовобузест офицер. Презираше затворените в себе си хора… Беше гореща поклонница на природата. Какво искаше от него? Какво друго?… Беше загубила своя шут и сега скучаеше. По пътя през цялото време беше играла на топка с ученичките си. А сега беше им оставила топката и беше дошла да си поиграе с него на „смешник“. Тогава той взе едно ужасно решение — да разкрие всичките си карти и да я направи на пух и прах.
— Бих желал да ви запитам нещо, госпожице… — започна той.
— Ъ?
— Харесват ли ви искрените хора? Много искрените хора?
— Извънредно много.
— Тогава ето един удобен случай да ви кажа някои мои мисли… сега, когато при нас няма безочливи свидетели.
— И вие ли, колега, ще ми направите declaration49?
Тя го погледна право в очите и неочаквано забеляза, че тези очи я гледаха с жесток упрек.
— Аз казах „мисли“, госпожице, а не чувства.
— Жалко. Но въпреки това продължете.
— Жалко… Вие губите един глупак, който би ви забавлявал през време на излета. Но както и да е. Значи исках да ви кажа някои мои мисли. И ето кои.
— Извинете… Ако възнамерявате да ме нараните, оставете за друг път.
— Не. Сега ще ги чуете. Не съм никакъв проповедник, госпожице… А радостните хора ми харесват. Те са солта на живота.
— Какво искате да кажете? Моля кажете го час по-скоро!
— Искам да кажа следното, госпожице. Ако е долно да се забавлява някой с наивността на един човек, то да се забавлява с трагедията му е пък жестоко!
Аглаица запуши с длан ушите си, после защипа лицето си. Тя беше много смутена.
— Боже мой… Какво… какво искате да кажете? Какво?…
— Това, което казах. И още нещо, което е още по-лошо… и което, като го осъзнаете, госпожице, не ще ви остане нищо друго, освен веднага да си подадете оставката.
— Кое? — запита тя отново. — Но кое?…
Внезапно обаче в нея се пробуди гордият воин. Тя отметна косите си, които се развяха като раздухван от южняка пламък, и извика с гневен глас:
— Какво искате да кажете най-после, господине? Какво искате да кажете?
Скамвурас пребледня, но с желязна решителност изрече тези няколко сбити недвусмислени думи:
— Когато пишете писма на „Идиота“ от Достоевски, госпожице Настася Филиповна, трябва да имате смелостта вие лично да ги изпращате, а не да си служите с девойчето Аглая Ивановна. Ето това исках да ви кажа… И сега сбогом, госпожице… Сбогом завинаги.