— Добре де, чиновете ли сънува, та не можа да дочакаш да се съмне?
— Нямам часовник господине — отговори плахо момчето. — Рано ли е? Не знаех. Тогава да дойда по-късно?
— Ела… ела тук! Хайде! Такъв ли си бил ти! Плахо гущерче, като девойче! Седни тук! Сега след малко, където и да са, учителите ще дойдат… Селянче ли си?
— Да.
— Не се ли насити на учене в селото си, та и тук дойде да събираш знание? Ела насам! Ела тук! Къде бягаш? Обиди ли се?… Добре де, взимам си думите назад. Имаш ли родители? Добре де, добре, не се цупи!… Какъв мъж си ти! Готов си да се надуеш като мляко на огън. Няма вече да те разпитвам. Гледай само да я караме двамата с тебе добре. Аз съм училищният надзирател. Не ща никакви гюрултии. Виждаш ли онова прозорче? Ето виж… виж какъв тел, на!… С такъв дебел тел съм замрежил прозореца, но „луциферчетата“ пак чупят стъклата с топката си. Ти играеш ли на топка?
— Не.
— Ще те видим. Казвам ти всичко това предварително, защото аз съм… Седни сега там и мълчи… защото идва учителят. Господин Анахоридис.
И двамата се скриха зад колоните. След малко пристигна и друг учител.
— Виждаш ли го този? Това е господин Скамвурас. Той ще те изпита.
Едно дребничко човече с маслинен костюм и с пеперудка се приближи към училищната врата. Мельос му каза „добър ден“. (Но какво му трябваше?) Учителят се спря и го погледна със скрито смущение.
— Добър ден, господин Скамвурас… — рече прислужникът и протегна ръка усмихнато и стеснително същевременно. — Честито новата учебна година.
Учителят каза „благодаря“ и също се смути. След това се обърна към момчето.
— За… за писмен изпит ли? — запита го той. И веднага пак се смути. — Как се казваш?
— Да, за изпити… Мельос Кадрас.
— Ела след малко! Доведи го, бай Тодос! Позакъснял си, но…
— Нямах възможност през юни, господине… — каза момчето.
— Добре, ще видим. Като дойде и господин директорът…
Учителят се изкачи по стълбата и влезе вътре.
— Добър ли е? — запита момчето с несигурен глас.
— А!… Куме! Много разпитваш. Нищо няма да ти кажа. Сам го открий. И е, и не е… както сам го прецениш. За всички хора е така — както сам го прецениш. И моя милост съм добър, но кой ми признава добротата. И ти си добър, но къде ти е палтенцето, та да не зъзнеш в туй есенно време! Зная какво ще ми кажеш. Нямаш, защото си беден. Но защо си беден? Това не зная. Дотука ми стига умът. Когато пораснеш, помъчи се да откриеш това ти и заради мен. Аз съм си изял вече хляба. Сега мълчи… Че директорът пристига. Виждаш ли го този високия? Този, този, русия, с червеното лице… Ето този е господин директорът. Пожелавам ти добър успех. Аз отивам в мазето си.
— Лош ли е, дядо?
— Не знам! Открий го сам.
Старецът дигна полите на кавадията си и си отиде. Директорът се приближи и гледайки надуто, се изкачи по стълбата и влезе вътре.
Той беше тежък човек с права стойка и бели вежди. След малко отвътре се появи дядо Тодос със своята кавадия.
— Пст… момче! Момче, на теб казвам… ей, смокварче3… Ела! Господин учителят те чака вътре. Стъпвай тихо! Я ми кажи! Почакай… На кое казват „тихо“ във вашето село?
— Тежки са подметките… — отговори момчето. — Не мога по-тихо.
— Преди да си опитал, никога не казвай „не мога“.
— Опитах се, но не мога.
— Тогава хайде влез! И добър успех!
Мельос отвори вратата, която бай Тодос му показа. Вътре беше тихо. Чиновете бяха подредени и чакаха като празни кошери.
Учителят гледаше навън през прозореца. Момчето успя да зърне профила му. Лице сухо, с цвят на дървени въглища. Коса права, гъста, ниско подстригана. Възраст — трудно определима.
— Пристигна ли?… — каза той по едно време. — Седни там. Не там, на първия.
После се подпря на катедрата и го загледа.
— Имаш ли свидетелство?
Момчето издърпа внимателно свидетелството изсред другите документи и го разгъна.
— А… — извика учудено учителят и се наведе да види по-добре. — Бележките ти са добри. Също и поведението ти. Добре.
Той сгъна документа и почна да потупва с него лявата си длан. После отиде отново към прозореца и погледна навън. На Мельос му се стори, че учителят няма вече да се дръпне от прозореца, че там ще го завари нощта. Колко време се измина така? Сам не знаеше. Един петел изкукурига. Най-сетне и сега ли не ще се пробуди?
Не, и сега не се пробуди. Да не би да се е отказал от намерението си? Или пък е забравил, че е учител! Докога ще продължи това?
Но не, не продължи много. Малко преди Мельос да се отчае, учителят се извърна.
— Къде са настойниците ти?
Мельос се поколеба.
— Никъде… — каза той най-сетне.