До един явор, сгушен в един дол, шуртеше тъжно малка чешмичка. По-долу се намираше една падинка. Водата се изливаше там и бъбриво бълбукаше. Скамвурас избра това място, за да се усамоти и да прекара деня си. Наяде се. Пи студена вода в шепата си и се изтегна под дървото да си отпочине. След малко, люлян от песента на водата, той затвори очи. Но едно яворово топче тупна до него и го събуди. Скамвурас отвори очи. Още едно яворово топче тупна до него и пропъди напълно съня му. Но то не беше само — влачеше след себе си една хартийка, вързана за него с конец. Той скочи на крака и почна да търси навсякъде, за да открие този, който му го беше изпратил. Навред наоколо не се помръдваше нито листче. Развърза конеца, разгъна хартийката и прочете следното: „Няма да направя опит да ви разкрия цялата истина. Няма да ми повярвате. Но трябва да знаете само това: че няма да се успокоя, докато не я научите. Ще ви преследвам навсякъде, докато не ми позволите да ви поискам извинение. И тогава ще си отида. Дотогава обаче ще упорствувам. И нека ме изключат от училище. Не ме е грижа. Сега вече не се страхувам от нищо. Това пиша днес на 1-ви май на излета. Велико Принола, ученичка от осми клас“.
Развълнуван, той се приготви да си върви. Тръгна по една пътека, по която едва можеше да се провира. Ненадейно сред къпинаците тя му препречи пътя. Цялата сияеше като зора, окъпала току-що полето. Смела и виновна… тя лъхаше любов, само любов. Любов моминска… Защото само тя е любов. Момичето, което не е станало още жена, обича два пъти повече от жената. Жената носи половината от любовта си в сърцето, а другата половина в корема. Момичето носи цялата си любов в сърцето. Той се приближи и се изправи решително пред нея. Смелостта на девойката изведнъж се изпари. Пред него не стоеше гордата Велико, а едно отчаяно и съкрушено същество, което трепереше. Тя държеше в ръцете си един букет като птичка.
Но въпреки това Скамвурас не можа да разбере. При все че се въздържаше, той бе повече смутен от своята ученичка. Стояха един срещу друг, без да продумат. Беше станал изведнъж много бледен. Почувствува, че става пред нея дете, дете, което се обърква пред една зряла жена. А тя пък стоеше там, изгубила цялата си вяра, изпълнена с отчаяние, отчаянието, което чувствува зрялата жена, когато изгубва любовта на един много по-млад от нея мъж.
— Кажете ми… Какво да правя?… Какво да правя… — каза му тя трепереща, със светнали, сладки и гибелни очи… — Какво да правя? Какво да правя?…
Учителят задуши гласа на сърцето си… Като дете, което счупва любимата си играчка… Като мъж, който ругае, а иска да погали.
А тя… като момиче, което изпъжда, защото не знае как да задържи… Като жена, която си отива, а така много обича…
— Кажете ми тогава… Какво да правя?… Какво да правя?
— Престанете… да четете романи… — каза й той студено. — И правете всяка сутрин шведска гимнастика.
Победената русалка се олюля и се опря на къпинаците. А учителят й мина край нея като победител… Но той беше по-победен от нея…
Мельос се завърна в града и се луташе из улицата като заблудена овца. Дъвчеше малко по малко гевреците си и в джобовете му сега бяха останали само трохи. По едно време, завивайки по една тясна уличка, чу някакви гласове, които пееха песен, която той чуваше за пръв път в живота си. Бяха седем души, повечето младежи, наредени в редица „по един“, с някакво особено знаме начело, на което бяха нарисувани инструменти; носеше го един нисък човек с потури, който също пееше с много тънък глас. Около тях бяха се струпали хора и ги гледаха учудено. Малко по-нататък бяха залегнали стражари, които чакаха да свърши песента, за да стрелят. Дълго време лежаха по корем и се прицелваха.
Но тяхна милост певците, си караха своята. Те пееха все по-силно песента си, която се състоеше всичко на всичко от два стиха, в които се говореше за труд, за работничество и за други подобни неща.
На Мельос много му се хареса песента. Даже ако имаше още някой стих, щеше да му се хареса още повече. Проправи си път сред хората и се приближи към певците. А! Какво става там сега? Какво търси онзи стар дявол, обущарят, в тази група? Мельос толкова се слиса и се обърка, че залитна като замаяно пате.
Сред певците последен в редицата беше старият кърпач, който му поправяше обувките. Мельос се запъти към него и го дръпна за сакото.
— Добре, добре… видях те… — каза му старецът. — Отдръпни се по-настрани само, защото тези няма много да му мислят и току-виж, почнали „бам-бум“.
— Но защо? — запита момчето. — Да дойда ли и аз с вас да пея?
— Още не. Почакай още малко… Върви си сега и ела след десетина години.
В това време се чу: