Един ден, след като руга, руга, руга, тя сложи ръце на кръста си и затули с огромния си ръст вратата.
— Нямаш ли уши ти? — каза му тя.
Мельос не отговори. Какво да й каже? Почака да види докъде ще стигне.
— Защото, ако имаше… щеше да чуеш какво ти приказвам — продължи тя — и щеше да се дигнеш с маларията си и да се пръждосате и двамата оттук.
— Работя… — каза й той и челюстта му играеше. — Сега като дойда малко на себе си, ще направя една обиколка и ще ти донеса наемите.
— Купи си лекарства с тях… — каза му тя. — Не искам наеми от теб. Стаичката си искам. Опразни я и ще ти дам на туй отгоре и документ, в който да се казва, че съм ти длъжница. Малария ми донесе ти. Разбра ли? Аз не съм се спазарила за такава наемателка. Искам си стаята.
— Остави ме още два дена да пооздравея, да се помъча да си намеря стаичка. Сега нямам къде да отида.
— Върви при леля си.
— Не. Там няма да отида.
— Виждаш ли? Ако беше стока, леля ти щеше да те приеме. Нямаше да ти затвори вратата. А сега искаш аз да ти бера грижата! Защо аз да ти бера грижата? Не те искам. Махай се. Колко пъти искаш да ти го кажа? Стига ми белята със старата. Не ми стигаше самара, ами сега и пискюл отгоре! Виж ти беля!…
— Добре… — каза й Мельос с пресъхнали устни, целият изгаряш от температура. — Утре сутрин ще си вървя.
— Утре ли? Веднага, махай се още сега. Сега, сега. Нощта да не те завари тук. Отивам на черква. Когато се върна, да не те намеря тук. Свършено.
Тя си излезе и сякаш кошмар се махна от гърдите на Мельос. След малко се чуха стъпките й, под които стъпалата на стълбата пропукваха. Сетне вратата се тресна като изстрел. Мельос остана без душа в постелката си. Долу улицата гъмжеше от следобедното движение. От време на време до стаичката му долиташе някой глас, отделил се от общата глъч. Един щъркел затрака припряно с клюна си. Едно момиченце веднага подхвана песенчица:
Щъркелю — дядо хаджия, къде водиш ти овцете? Долу при блатищата.— Мамо… мамо… мамо… той пие кафето си! Погледни… Сега пие кафето си! Пст!…
Внезапно подът почна да скърца. Провлачени старчески стъпки се приближиха към стаичката му.
— Ах… — рече бабичката. — Ах, бедното ми момче! Ах, завалията! Всичко чух. Няма спасение. Ставай и си отивай. Още сега, докато е светло. Тя ще те изхвърли навън и посред нощ. Само виж… измислих нещо — виж какво ще направиш! Виждаш ли това прозорче там? То гледа към покрива на обора. Оттатък има една дървена стълбичка; поставили са я съседите, за да се качват на сушилнята си. Като се стъмни, прибери се. Ще оставя прозорчето отворено. Само гледай да стъпваш на пръсти. Защото тя долавя и стъпките на мравката. С нищо друго не мога да ти помогна, сине. Ето тук — ето, виж — тук зад вратата ще оставя едно-две черджета. Вече идва лято. Ще прекараш. Ех, по дяволите! — почна да вали. Кога има намерение да се стопли това време! Влязохме вече в юни. Хайде, сине… върви си, преди да е влязла злата самовила.
Както го посъветва старата, така и направи. Поразходи се малко до яворите. Отиде и при госпожа Морфия. Каза й, че маларията го съборила и затова не е идвал.
— Вярвам ти — каза му тя. — Няма нужда да ми се кълнеш. Виждам, че си станал жълт като восък. Вземи някой геврек от тези, дето са останали, и върви в къщи да оздравееш. Махай се оттук, Керасица!
Малката искаше да го почерпи от своя „геврек“, който беше пресен.
— Кошницата ти е тук — каза му Морфия. — Чака те.
Той стана да си върви. „Мели се казваш, извика му момичето от вратата. Аз помня. Ти казвай, колкото си щеш, че се казваш Пататия. Мели се казваш!“ Той се зарадва на закачките й, но нямаше сили да й се усмихне.
През нощта Мельос се покатери горе. Всичко вървеше добре. Намери и дървената стълба, и обора, и постелката, която му беше приготвила бабата. Всичко мина добре — както се бяха уговорили. Но болестта беше останала извън уговорката им. Късно през нощта маларията се впи разярена в тялото му и борбата започна. Но тя беше толкова буйна, че събуди дори и мишките. Урана се втурна в стаята като буря. Ръцете й се протегнаха, за да го разкъсат. Съседите се събудиха и си помислиха — „крадци са влезли“.
След малко изпъденият Мельос се мъчеше да намери сред мрака пътя към единственото и най-топло убежище за него в целия свят — колибката на приятеля му Битрос.
За пръв път през живота си той рече „дотук беше всичко“. Издръжливостта му се изчерпа. Свършено, нямаше за него четмо и писмо. И ако упорствуваше да придобие знанията насила, щеше да се съсипе.
Когато след няколко дни почна да посещава отново училището, всички се изплашиха от вида му. Беше станал неузнаваем. Това беше добре дошло за надутите ученици от класа, които и без туй не искаха да имат нищо общо с него.