Мельос се стресна. Момичето беше тънко и мургаво като ръж. С премрежени очи и много черни мигли. По коренчетата на косите й блестяха ситни — ситни капчици пот, които изчезваха като невидима пара. Това момиче беше чисто като поточе в зори. Мельос, без да иска, улови погледа й, прикован върху него. И се изплаши. И само веднъж през целия си кратък живот беше се уплашил така. Това се случи една вечер, когато, докато се готвеше да спи на една ливада, една звезда стремглаво се насочи към него да го изгори. Но какво ставаше сега? Нищо. Едни развети коси минаваха край него. Коси ли? Добре де, всички момичета имаха черни коси! Но защо тогава очите му останаха така приковани върху тези коси? Да не би причината да беше панделката, която така нежно ги придържаше? Това беше една синя панделка, сякаш поточе сред гора. Нима заради това?… Не. Но нима пък… — не, не, изключено — нима, девойчето не обърка стъпките си, като минаваше край него? Ако беше се случило такова нещо, всички щяха да го забележат. Спокойствие! На края на краищата той не беше вече дете!
Един мъж трябваше да се държи като мъж. Най-после да уважи и… своята възраст! Преди малко пръстите му бяха спокойни. Какво ги прихвана сега, та почнаха да барабанят? А в очите му… — добре бяха очите му преди… кротки и тихи като на юнец. Те нямаха много работа. Гледаха, плачеха или се смееха. Какво се случи сега с тях? Светят демонично и блестят… И таз хубава! Я се овладей! Дойде някаква малка буря, ще премине! Ето погледни!… Девойчето е тихо, тихо, сякаш се плъзга по езеро. Може би се казва Параскевопулу… Артемисия Параскевопулу. Защо не? Или Ламбротея. Ламбротея Кастравецу. Я погледай по-добре „Свети Георги“. Я виж как блести в светлината на косата си. Прекръствай се и ти, когато тя минава. Остави ти Ламбротея. Какво ти пречи горкият кос? Кажи си, че и тя е една кравичка, която е дошла да попасе писмо. И се успокой. Я по-добре дай ухо към Дакридзикос, който пак нещо говори за тебе. Обзалага се на пет драхми, ако някой успее да ти „смъкне носа“.
— И какъв път на косата има!… — каза Куркулос.
— Къде е тоя път? — запита Дакридзикос. — Глупчо! Път ли е това?
— Че какво е?
— Пътека, за да се разхождат въшките!…
Мельос изведнъж почувствува, че би бил много нещастен, ако не го удари, но ако пък го удари, би станал още по-нещастен. Овладя се.
— А бе… Торис… — извърна се Мельос и само това му каза. Беше много тъжен…
Дакридзикос погледна настрани.
— Хамоляс… — обърна се Мельос към приятеля на главатаря, — я ми кажи ти какво съм му сторил?
Хамоляс влезе в борба със себе си. Най-после надви „персът“.
— Не знам… — отговори му той. — Питай самия него. Защо не питаш лично него? Отговори му бе, Торис… Не чуваш ли, че те пита? Какво ти е сторил?
Дакридзикос се изплю.
— Какво ми е сторил ли? Не виждаш ли, бе, че се прави на… на… Хай по дяволите! Не знам… Млък!
Мельос го погледна братски. Ех, и ти, Торис… Торис… Защо му се сърдиш? Знаеш ли ти колко му струва това сако? И знаеш ли какво бие под това сако? Знаеш ли какво тичане е било подир говедата и колко безсънни нощи и мръзнене му струва… и с каква безмълвна трагедия е заплатил, за да вкуси днес тази радост. Радостта, която е толкова леснопостижима за всички: да може да подпира лакти върху тази дъска, да гледа тази проядена и разкривена дъска? Да слуша цвиленето на Карумбалос и безсолната мъдрост на попа?… Ах, Торис… само да знаеше… Но Мельос не успя да продължи своите размишления. Откъм коридора се чу едно продължително „с-с-с-с…“ и всички се завтекоха към своите места. В класа влезе Скамвурас. Той беше се променил… беше станал много по-различен отпреди. Носеше, разбира се, още своята пеперудка… морскосиня с бели точици… Беше облечен в нов с маслинен цвят костюм… но очите му гледаха по-смело, ръцете си държеше по-свободно, по-естествено. Той отвори дневника върху катедрата и започна да чете имената на учениците.
— Аларихос Евангелос.
— Тук!
— Актипис Йоаким.
— Тук!
— Вурахмани Кальопи.
— Тук!
Сърцето на Мельос биеше до пръсване. Внезапно очите на учителя се присвиха. Гласът му прозвуча развълнувано.