— Кадрас… — рече той разтреперан и потърси с поглед да открие своя любим ученик.
— Тук… — чу се гласът на Мельос изпод сресаната му на път коса.
Бледен, учителят затърси от мястото си да го открие сред главите на момчетата. Беше се надигнал… После застана неподвижно и се постара да успокои гласа си.
— Много се радвам, Кадрас… момчето ми… — прошепна той и влажна светлинка просия в очите му.
— И аз, господин учителю… — отговори разтреперано щастливият глас на Мельос.
Скамвурас се наведе над катедрата си и се помъчи да намери изпуснатия ред в дневника. Гласът му още не беше се успокоил.
— Марнерис Александрос…
— Тук!
— Ксиполиту Евтерпи.
— Тук!
Списъкът на учениците вървеше гладко. Мельос наблюдаваше пеперудката, която след няколко неспокойни раздвижвания почна да утихва. Но в този момент се случи нещо друго, неочаквано. Един скок в живота, едно връщане в приказния живот и в света на детската фантазия. Списъкът съдържаше едно име, което беше се стопило в годините на миналото… което беше изчезнало завинаги от паметта и езика на Мельос. Едно късче само беше се спасило от пълната забрава… и винаги, когато той четеше някоя страница с нежности, то идваше да кацне като прелитаща птица на брега на сърцето му и отново отлиташе, като загадъчно размахваше криле. Закъде… за колко време? Той не знаеше. Едно име… И това име сега беше в списъка. Изглежда, че то си имаше своя особена мелодичност, затуй всички притаиха дъх да го чуят. Хареса се дори и на учителя и той го произнесе с по-звучен глас.
— Аграмбели Стамири…
— Тук…
Гласът беше по-звучен от името. Коя ли беше от всички тези момичета? Мельос подскочи неочаквано, сякаш го жегнаха с нажежено желязо, и се извърна назад. Едно лице, което две големи очи засенчваха, стоеше там зад него плахо, миловидно, послушно и… — о боже! — гледаше него!… Косенце… Да, тя беше. И само тя трябваше да бъде. Но кои богове се бяха пошегували тъй! Коя сляпа случайност беше нагласила това?
Аграмбели Стамири. Девойчето от приказката. Очите им веднага си казаха:
„Значи тази е?“
„Значи този е?“
Той ли? Той сега знаеше какъв беше. Беше щастлив… щастлив… А девойката, оная бърза и нетърпелива девойка, го бе чакала! Не се беше още… оженила? И самият той се чудеше как е могла да се овладее, след като толкова бързаше. И какъв ангел само беше тя, какъв невиждан ангел! Носеше както всички девойки синя престилка с набори. Една тънка, много тънка верижка на шията си, черен колан и нищо повече… Но и нищо друго не й трябваше. Имаше черна, много черна буйна коса и къдрите й падаха върху рамената. Тя хапеше — както в онзи миг, когато минаваше край него — устните си и ситните капчици изчезваха от челото й… И всичко, което беше на нея, беше фино и изваяно. Просто — краснопис.
Какви имена следваха по-нататък в списъка? Дали не бяха прочетени вече всички? Дали урокът не бе започнал? Мельос не разбра… Нещо говореха. Нещо разправяха. Може би по география. Може би по старогръцки. Може би да не беше още приключено с прочитането на списъка. Или пък учителят бе почнал да чете списъка пак отначало. Но Мельос не помнеше друго име. Не знаеше друг урок. Не виждаше друг образ.
„Значи тази е?“
„Значи този е?“
Аграмбели Стамири…
— Деца, вървете — междучасие…
(обратно)Глава шеста
„Продължение от предишното…“
Бабата си имаше една приятелка връстница. Тя носеше дрехи от свила и старомодни обуща половинки. Всяка вечер те се събираха и си правеха „седенки“. Имаха скрити в един сандък ракия, смокини и орехи. Чупеха орехи с едно чукче и нареждаха ядките на масата. Ракията миришеше предателски навсякъде, но старицата казваше, че е „лекарство“. Попийваха си сладко-сладко с внимание и любов — не много. Само за да разчистят ръждата и да изгонят от душата сланата. Приятелката й имаше съвсем бели коси и тъжни очи. Защо тъжни… Тя имаше свои причини. Хубавиците не трябва да се раждат на този свят, и ако се случи да се родят, не трябва да стареят. Тя беше хубава. Беше хубава и сега още, дето приказваме. Ръцете й бяха възпълнички, с трапчинки и с гривни, която издаваха приятен звън. Косата й беше прилично, добре вчесана. Годините не си казваше, тя казваше „… е… с… ет“. Пееше с ясен глас любовни песни. Наричаше ги „нови“, защото нямаше намерение да остарее. Това поне можеше да стори.
Ще замина, слънце мое, за чужбина, ще се разделя завинаги със теб…Старецът й живя с нея петдесет години. На петдесет и първата обаче той откри, че „няма да й дойде умът“, и я напусна. Тогава тя реши да започне отново своя живот. Облече пъстри копринени момински дрехи, направи си прическа по вкус, купи си огледало… беше уверена в себе си. Нека смъртта дойде, когато пожелае, но на старостта тя нямаше да позволи това. Захвърли старостта заедно с тъмните си дрехи. Казваше, че е млада и хубава и действително беше все още много хубава. Очите й бяха още съвсем бистри — макар че бяха тъжни. Бузите й бяха свежи. Песента й ехтеше чисто по момински и изпълваше къщата с младост.