— Колко ще печелиш?
— Нищо… Не, не знам… Ще печеля… Е, много…
— Много… Я ме погледни… Сама ще открия защо: зная защо пишеш стихотворения. Искаш да ги чете „Свети Георги“… нали? Затова ли? Затова ли пишеш стихотворения?
— Не. Не съм помислил. Не пиша затова.
— Значи не затова?
Минаваха край една ограда и се опряха на нея.
— Ти си особено момче… Боже господи!… Какво особено момче си ти! Знаеш ли какво е любов!
— Не.
Лек ветрец отвея кичур коси в очите й и изведнъж тя се почувствува обхваната от някаква мъка. Сякаш се разби самият й живот.
— Знаеш ли!…
Напразно се измъчваше. Искаше да отвори една далечна врата. Вратата на младостта си, за да погледне какво беше останало. Искаше да открадне малко самозаблуда. Момчето обаче трудно се поддаваше, беше недостъпно.
— Кажи ми… Искаш ли всички да четат стихотворенията ти? Всички? Всички без изключение?
— Да.
— Всички наравно…
— Да.
— И никой повече? Хайде… не крий, момченце. Кажи ми. Сигурно има някой, който, ако не ги прочете, ще се почувствуваш много нещастен, нали? Ще бъдеш нещастен, нали?
— Да…
— А!… И кой е този някой? Не го крий от мен сега. Съжали ме… Хайде… Тя има име… Кажи ми го… Не го крий от мене, защото… какво ще стане с мене после, момчето ми?
— Добре…
Но внезапно Еразмо, развълнувана като дете, се вкопчи в него.
— Ах! Коя е? Коя… Не веднага! Почакай! Недей ми казва! Почакай. Малко да се съвзема. Да се съвзема малко по-напред…
Изминаха се три минути. Тя беше притиснала с ръка сърцето си. Почакай, докато се успокоя. След малко обаче розовият цвят, който обагряше бузите й, изчезна. Обхвана я страх.
— Каза ли ми го? — запита тя развълнувана.
— Не.
— Благодаря… Не, не искам. Не, върви си. Заведи ме в къщи. Не искам да чуя името й. Страх ме е…
— Но то е хубаво… — каза момчето, сякаш казваше това на луната.
— Заведи ме в къщи… Бързо… Бързо… Бързо… Тичешком!
— Аграмбели… — прошепна Мельос, като че ли беше съвсем сам.
Еразмо седна на прага.
Сякаш беше се спасила от удар на сабя, която беше изсвистяла току над самата й глава. Беше премаляла.
— Благодаря… — прошепна тя. — Благодаря ти, момченце. Аграмбели… Не, друго име не приляга за теб. Никое, никое друго име не приляга за теб. Благодаря.
Тя се опря на ръцете си и стана.
— А сега лека нощ. Лека нощ, любезно момченце. Утре… продължението от предишното.
Тя не светна лампата в дома си. Сякаш проби нощта и се пъхна в нея.
Аграмбели… той знаеше. По-хубаво име от това не можеше и да има. И ако щеше да стане поет, и ако нямаше да стане някакъв въобще… само задето името й съществуваше, щеше да има поезия в света. И никаква книга дори да не напишеше, и никакво стихотворение, и нито един стих да не излееше… все пак достатъчно беше името й. Животът си имаше своята поема.
Къщата остана тъмна и той си тръгна, стараейки се да долови стъпките си… Но нищо не чуваше. Но как тъй забрави, че върви върху облаци.
Фенерчето беше изгаснало… и сякаш държеше в ръка едно малко око, което беше ослепяло.
Мельос влезе в къщи, стъпвайки тихо. Бальос го бе подушил още отдалеч и дойде да му каже добър вечер, удряйки го приятелски с опашка.
— Бальос, тя се казва Аграмбели… Знам, че не би повярвал, че на света има момиче с толкова сладко име… И аз също не го вярвах. Но е истина… истина… истина… Аграмбели!
И тъй, лека нощ, момченце. Лека нощ, бленуващо момченце…
(обратно)Глава седма
„Музиката на водите“. Свободно съчинение. Седнете на някой мост и послушайте музиката на водите. Внимавайте само да не паднете в реката. Господин Скамвурас дава с любов тази тема, с любов, но веднага се огорчава. Тази тема му харесва. Харесва му всяка тема, в която се говори за река. Но идва преподавателската колегия със своя суров глас и разрушава безмилостно поезията в сърцето на един беден учител.
Избери си, казва тя, каквато тема искаш — твое право, но относно езика — внимавай! „Що се отнася до езика“. И ето вратата се отваря и директорът на гимназията влиза. Очите му са толкова сурови, че и малкото син цвят в тях е изчезнал, избелял е съвсем.
— И тъй искам за няколко минути пълна тишина. Една препоръка. Обърнете внимание на езика. Свободни сте относно всичко останало. Но що се отнася до езика, в никакъв случай не може да се търпи какъвто и да е досег с разните варварски идиоми79, които завличат традиционното ни езиково средство в уличната тиня. И тъй налага се педантично отбягване от подобен допир и ревностно придържане към правилата на официалния език, придържане, значи, към официалния държавен език, тоест, катаревуса. Предупреждавам ви, значи, и заплашвам. Нарушителя ще накажем безпощадно! А сега продължете работата си.